Италия е една от страните, които трябва да се разглеждат на малки порции. Едва ли не, всяко градче е различно, със своята си история, география, кухня, и култура. Италия също е едно от малкото места в Европа, където все още може да се види как къщи и квартали от преди хилядолетия са все още обитавани, по съвсем подобен начин.
И така, имам няколко истории от Италия. Всяко ходене в Италия е свързано с интересна история. Някои са толкова стари, че мога да ги възстановя само от снимки и тук-там някой бегъл спомен. За някои имам бележки. И за някои, по-пресни спомени. Всяко ходене е в различен край от тази забележителна страна. И всички са прекалено кратки, като предчуствие за пътуване. Много ми се иска да остана там малко по-дълго.
Ще започна с най-скорошното ми пътешествие до там - пътуването до Южна Италия.
Ден 1
Първа точка от пътуването - столицата на Пулия, Бари, където пристигнах в един горещ ден в края на август 2024. От летището, директно в моята квартира. Бях си запазила апартамент който на снимките изглеждаше симпатично, и като се има предвид предните пъти като бяхме отсядали в апартамент, имах добри очаквания. Само че този път се оказа малко по-различно.
Апартаментът беше в един квартал от големи блокове, който явно е по-индустриален квартал на Бари, и където се намират доста големи хотели, болници, и т.н. Като цяло, това беше добре, защото беше близо до мястото на конференцията (един голям хотел). Беше горният етаж на една малка къща, а на долният етаж си живееха хазяите. И така, срещна ме собственикът, който говореше много лош английски, даде ми ключ, показа ми, и каза че е най-добре да си говоря с дъщеря му, която говори много езици. Оказа се, че няма климатик, както и интернет. Имаше едни вентилатори. От климатика се получавало настинка, така или иначе.
Както и да е, аз отидох към старата част на Бари.
Бари е много приятен град. Определено е културен град, където има какво да се види, и да се изживее. Отделно е на брега на Средиземно море. Има много приятна атмосфера вечер. Страшно много хора излизат навън, по заведения, по площади, и по улиците - напомни ми на Пловдив. Само че определено е по-голям. Има си и типичните италиански тесни улички със стари къщи с малки прозорци, и животът на хората от тези къщи до голяма степен минава отвън, пред къщата, където прекарват много време, например, правят типичните кръгчета от тесто навън (орехиете, от които трябват поне няколко стотин за половин или един килограм паста, която стува 3-4 евро), често пъти си вечерят навън, и изкарават дълго време да си говорят със съседите.
Има и много простряни дрехи.
И много стари и красиви сгради - например църкви, театри, голяма крепост. Повече за тях по-нататък.
Може би тук е мястото да разкажа и за централната търговска улица, която е пешеходна, и донякъде ми напомни на Пловдив, но не съвсем - тъй като беше около два пъти по-широка и дълга. С всичките италиански модни марки наредени по нея.
На първата вечер се засякохме с колеги, и вечеряхме спагети с морски дарове. Като цяло, храната и в тази част на Италия е хубава, и успяхме да опитаме доста от нея по време на конференцията. Най-вече ми харесаха сирената. Просто няма такива извън Италия. Даже да се водят италиански.
След това се завърнах в апартамента, където трябваше някак да спя на 30 градусови температури. За сметка на това, още в 6 часа моите стопани се събудиха и (тъй като и те основно си стоят навън) започнаха да си викат навън.
Ден 2 или 3
И така, конференцията ни започна, няма какво да разправям за нея, освен че в един от дните решихме с няколко колеги (основно от Щатите) да отидем до някое от известните градчета наоколо. Колегите предпочетоха Алберобело, което се отличава с типични бели къщички с покриви като фунии. От Бари до там е около час с кола, и час и половина с автобус. И ние отидохме с автобус, в който се оказа че няма климатик. Все още беше (минимум) 30 градуса. Направо ме върна с 30 години назад този автобус. Нямахме и вода. Американците не бяха особено щастливи. По маслиновите горички започнаха да се виждат малки сградички с островърхи покриви.
Като стигнахме в Алберобело (което е със статус на световно наследство от Юнеско), първото нещо беше да намерим вода. Само че нямаше нито супермаркет, нито някакъв магазин в който да се продава вода, нито чешма. Те потърсиха в една аптека, където също нямаше. Накрая отидохме до един магазин за сладолед, където за късмет имаше и вода.
След това започнахме да разглеждаме. Наистина много очарователен град, с бели къщи с много интересни покриви, които се наричат Трули (Trulli). Оказва се, че са започнали да ги строят към 14ми век. Имат и интересна история.
Тези къщи нямат основи или колони. Строят се от варовик, като покривите са конусовидни. Интересното е, че няколко от тях могат да са долепени заедно, и да образуват голяма сграда, почти като на барбарони. Друго интересно е, че има цял квартал, в който хората все още живеят в тези трули, имат медицински кабинети, магазини, и жилища. Човек може да остане да нощува там. Въпреки че се ползвали основно за складови и сервизни помещения, някои фермери започнали да живеят в тях. Оказало се, че така плащат по-малко данъци, и градът процъвтявал (или оцелявал) няколко стотин години. Интересно, че този вид конструкция държи хладно по естествен начин.
Ние първо отидахме в по-туристическата част, където всяка една къщичка е превърната в магазинче или място за правене на пари. По покривите на някои трули има знаци с мистично значение, с магически или астрологически смисъл.
Наблизо има и друг квартал. Пак е целият със трули, само че не е толкова туристически. Една от къщите е отворена, и ентусиазирано ни поканиха вътре. Една доста възрастна жена ни разправяше дълго истории на италиански - явно, колко известни хора са минали през къщата и. Има снимка с някой политик, и футболист. Интересното е да се види самата къща отвътре, никак не е голяма, простичко обзаведена.
Наоколо има само трули.
Накрая отиваме да посетим цяло имение - няколко трули залепени в едно. Винаги е интересно да се види стара къща, и как са живяли в нея. Тук интересното беше, че е на два етажа.
След това кратко посещение (само 2-3 часа), трябваше да се връщаме, и нямаше как да посетим нещо повече в Алберобело. На връщане автобусът беше по-модерен.
Тази вечер имах и интересно изживяване в апартамента в Бари.
Най-накрая се засякох с дъщерята на стопаните - жена на около моята възраст, която също живееше на долния етаж, с дъщеря си. И така, поне три поколения, ако не и четири, бяха в тези две-три стаички отдолу.
Баща и триумфално ме извика, да си поговорим. Отидох аз до долния етаж, и, какво да видя - дъщерята се е проснала върху кухненската маса, и останалите жени (майка и и една по-възрастна жена, или баба и, или съседката) и епилират краката. А тя чаровно ми се усмихва и се обяснява че сега се върнала от работа и нямало как, трябва да се епилира. Предложиха ми лимонада. Трябваше да си говоря с нея още - разпита ме какво правя и т.н., поговорихме и на френски. Аз някакси се опитвах да гледам в тавана, или в другите наоколо. Наистина много странна ситуация, достойна за комичен италиански филм. Накрая успях да се измъкна и да отида към Бари, където пак се видяхме с колегите.
Ден 4
Конференцията продължаваше, но пък на този ден имаше организирана визита на Бари с ексурзовод - наистина добре организирана, като се има предвид че бяхме поне осем автобуса с хора от конференцията. Трябваше да чакаме поне около час да се качим в автобус. После обаче научихме много за историята на Бари. Оказва се, че градът е бил под владичеството на различни империи - Римската, Византийската, под арабско влияние, и под различни местни владетели. Базиликата на Св. Николай е в Бари, и се счита, че мощите му са в тази базилика.
Има интересна история за това, как са занесени там, след това откраднати, след това отново попаднали там. На всеки 6ти декември от църквата спускат съд и го пълнят с вода от гроба на Св. Николай, която също се продава, и се вярва че има лековити и чудодейни свойства. Има и други интересни истории, за животните по стените, които за съжаление не мога да възстановя. Имаха нещо общо с брака.
Освен това, разбрахме и произходът на един вид специфична архитектура от 30те години, от времето на Мусолини.
След това бяхме готови да ходим към официалната вечеря. Бяха се постарали да я организират в един ресторант сред маслиновите горички, с много стари маслинови дървета - явно място, където обикновено правят сватби, или големи събирания. Много приятно място. Пътят до там също беше приятен, през старите маслинови горички. Храната беше типична от региона - прости ястия, паста с един типичен заеленчук подобен на спанак, с прекрасно сирене, и нещо подобно на крокети, и хубаво вино. Наистина специално място.
Ден 5
Отидохме до крепостта в Бари, която има много слоеве, още от римско време до днешно време, и е на поне 1000 години. Самите слоеве на сградата могат да се видят през стъклен под, с обяснения прожектирани на стената. Доста е впечатляващо, че някои от владетелите в Бари са били жени, и по тяхно време е имало културен и икономически разцвет.
Ден последен
На последния ден, преди полета, отидох до най-интересното място. Градът на пещерите - Матера. Можех да остана само за няколко часа, и толкова много не успях да видя. Това е най-интересно място в Европа, на което съм била до сега.
Първото което може да се каже, и най-очевидното е, че става дума за наистина древно място. Но това съвсем не е всичко. Когато човек е в Италия, като че ли всяко едно място си има собствена история и собствен балон който го държи на съвсем отделно място и във времето, и в пространството, без да има нящо общо с останалите градове, дори и на час-два разстояние. Като че ли всяко едно градче се е развило напълно независимо от останалите, по съвсем различен начин. Като гледах къде мога да отида, прочетох за Матера, че има пещери и си помислих - това ще е интересно. Въобще не съм очаквала да видя нещо подобно на това, което се разкри.
В началото човек отива от гарата към центъра, по приятни улички, има църкви на доста места. В една от които влезнах, и беше много сюрреалистично, с плащане за билет на някаква не точно арт инсталация, и със старинни, малко зловещи изображения на черепи, които са съвсем легитимни и част от т.нар. църкви на Чистилището, посветени основно на молитви за мъртвите.
След това се продължава по лабиринтните улички, и се отива нагоре, като най-отгоре е отново църква. Всички сгради са от един и същ материал, варовик. Както и улиците, и тротоарите. Това придава монолитен вид на града. Също така, за броят сгради които има, градът е почти празен. По-късно разбрах защо. И, въпреки че къщите, църквите и улиците имат своят чар, това съвсем не е най-интересното от града.
Междувременно достигнах до по-старата част, която е срещу нещо като хълм. По точно, реката която минава през Матера е образувала каньон, и градът е от едната страна, а другата страна представлява висока скалиста стена. На която се виждат много пещери. Не е ясно естествени ли са, за какво ли са там, и това ли са пещерните жилища за които четох.
Обратно към града, оказва се, че това което се вижда от него е най-горния слой, или етаж. Под тези къщи има цяла система от пещерни жилища, наречени Sassi. Полу-натурални, полу-доиздълбани в скалите, цял град под града. Градът е на много нива, както снимката отдолу показва. Колкото по-нагоре са живели, толкова по-богати са били. Различните нива са свързани с ръчно дялани стълби.
Успях да разгледам едно от тези пещерни жилища, превърнато в музей.
Част от този комплекс е и една пещерна църква, а също и се вижда колко дълбоко стигат пещерите (много!) и интересна история за това, как преди да има хладилници там се съхранявал сняг (в който се съхранявале храни за целия летен сезон) и дори изнасяли лед за кралските дворове в Европа. Дори и животните им са живели в тези пещери.
В Матера има и скорошно открито огромно водохранилище създадено през 16 век, в което се съхранявала вода от кратките пролетни дъждове (но не успях да го посетя).
И след препускащата ми визита на пещерното жилище се отправих към отсрещната страна - мистериозният парк Parco della Murgia Materana. За целта трябва да се пресече река Гравина по едно малко мостче, съвсем подходящо наречено Тибетано (напомни ми пресичането на един такъв висящ мост в Непал, преди почти 20 години!). И така, точно по обяд, на 30 и отгоре градуса, аз реших че трябва да отида до поне една от пещерите отсреща. Значи, да слезна в каньона, да пресека реката, и да се изкача до някоя пещера отсреща. След това да се върна и да си хвана влака, и после да отдиа до летището и да си хвана и самолета. Имах час и половина до влака.
По-точно, на снимката отдолу, аз бях там където е “градската стена“, от дясната страна на снимката, трябваше да слезна до реката долу, и да се изкача по скалите отсреща по пътеките които се виждат, за да достигна пещерите, които се виждат в далечината, от ляво на снимката. И да мина по тибетския мост. Слизането не беше никак лесно с обувки, които не са предвидени за такива дейности, но успях без инциденти. Реката беше намаляла в края на лятото, но все пак течеше, и имаше малко зелено кътче, където дори видях една чапла. Малко от реката и зеленината се вижда на снимката.
А ето така изглежда тибетският мост.
И гледката на Матера от другата страна на реката.
Аз определено бях решила да стигна до поне една до една от пещерите, пък каквото ще да става. Макар че на моменти започнах да съжалявам за това. С доста почивки в последния етап, успях. Ето това е първата пещера, и си личи че е била обитавана. Тези пещери сИ това се вижда съвсем добре в тази скромна пещера (освен ако не е била пригодена за ползване по-наскоро, например от овчари... макар че незнам как овцете биха преживяли в този район, освен на кактусови плодове, които се намират в изобилие).
Аз пък реших да видя поне още една. И наистина, достигнах до една по-просторна, с няколко “стаи“, където първобитните хора, а може би и не толкова първобитни удобно си живеели и спяли в скални легла. Ето и гледката от пещерата.
За съжаление не можах да стигна до върха, тъй като времето напредваше. Наоколо се виждаха нещо като манастири в далиечината, имаше и надписи за някакви забележителности (пещерен параклис) наблизо, но нямаше как. Върнах се по същия път, изкачих се от другата страна, и добре че намерих заведение където можах да си купя бутилка вода.
Какво приключение!
Успях да отида навреме на гарата.
А ето я и историята защо градът е толкова празен. През 1950та всички обитатели на Sassi-те били изселени. Тогаващният премиер министър посетил града, и бил отвратен от невероятната мизерия и упадък, в който живеели пещерните обитатели по долните нива на града. Били наречени "срамът на Италия". Около 30000 жители на Матера били преместени. Матера се превърнал в призрачен град, където престъпници се криели по пещерите. Чак към 1980-90та нещата започнали да се променят, някои наследници на обитатели на Sassi се завърнали, и мястото започнало да привлича туристи. Сега човек може да преспи в пещерен хотел със съвременни условия. И все пак, постоянните обитатели на града не са повече от 2-3000.
Много филми са заснети в Матера, особено на религиозни теми, защото пейзажът силно напомня Витлеем. Например, Страстите Христови е по-известен такъв филм.
Знам със сигурност че ще се върна в Матера, и ще остана поне за три дена. В един от пещерните хотели.
