portugal

Най-накрая събрах сили и време за Португалския пътепис.


И така… ден 1:

Кацаме във Фаро, откъдето хич не се моткаме, а се мятаме на един влак за Сагреш. Фаро е столицата на провинцията Алгарве в южната част на Португалия и най-големият град на тази провинция. Сагреш е градът, който се намира на най-югозападната точка на Португалия.
Португалските железници са сравними с българските, ако не и по-зле. Бавни, мръсни и изрисувани отвсякъде с графити. Това с графитите не е само по железниците, а навсякъде. Ха, и железниците хич не са предназначени за хора над метър и осемдесет, но на кой му пука.
Достигаме до Сагреш по някое време следобед, след като сме се нагледали на маслинови дръвчета, палми и игрища за голф. Игрищата стоят прясно зелени, някак абсурдно се вписват в пейзажа.

Сагреш е един много пуст град. Все още е преди туристическия сезон, макар и малко преди, и няма особено много хора. Има много нови бели къщи с голям брой стаи, предназначени за квартири на туристи. Познато?
Бързо, бързо, бързо на морето. Не на плажа, вече е късно, пусто а и водата е твърде студена, за някой свикнал с 23-27 градусова морска вода. Има отвесни червеникави рифове, които се издигат някак сурово над водата. Европа свършва тук, изведнъж. Без плавни преходи. Бам и край. Неслучайно хората са вярвали, че това е краят на света едно време.



Има някаква крепост, типична за Португалия, изглежда така са се защитавали от нападенията на маврите. Отиваме да я разгледаме. Крепостта хич не е малка, вътре има фар и различни съоръжения, топове и крепостни стени. Чудя се как ли са живели тези, които са стояли тук ден след ден. Навсякъде рифове. И едни красиви червеникави и сини цветове.

После се прибираме и отиваме в един от двата бара в Сагреш, където безсъвестно ни лъжат за цените. Тогава се местим в другия бар.

Ден 2.
След дълго обмисляне на различни планове се оказваме в един доста весел град – Лагос. Напомня ми Несебър, толкова е туристически, но и приятен. Тук поне има хора – взели last minute почивка групи от английски пенсионери основно. Но какво от това. Слънчево, топло, красиво. Между другото в Португалия е пълно с котки. И риба. Печена риба на грил. Да не се отплесвам. Отидохме за около час на плажа. Вечерта намерихме едно място за коктейли, и до края на вечерта разговорите се провеждаха на полу-холандски полу-неопределен език.



Ден 3.
Дългият преход от Лагос до Виламаура.
40 км. Напомни ми на приключенията от Боровец до Пловдив миналата година. Опитахме с влак, като се озовахме в някакви предградия на друг град, които изглеждаха като извадени от списание за курортни градове, построени в последните 5 години. Не, нямаше транспорт оттам до Виламоура. А, трябваше да стигнем до 5 часа. След като ни упътиха, че на 2 км има спирка на автобус, се запътихме нататък.



Оказаха се доста повече от 2 километра. Но ние не се отказвахме и вървяхме по пътя без тротоар в жегата. Добре че накрая разумът победи, и взехме такси до курорта.

Ден 4,5,6
Училището във Виламаура се оказа в един невероятен хотел, предназначен за райската почивка на английски семейства… Това беше най-добре организираното училище, на което съм била. За съжаление нямаше много време за плаж и плуване в басейна, но успяхме да поразгледаме комплекса. Виламоура е била село някога, а сега е най-големия туристически курорт в Европа. Има безброй луксозни хотели, яхти, и прочие неща, караоке барове, други типични английски неща, и всичко, което да те накара да се отпуснеш и да развържеш кесията. Не е точно моят мечтан курорт, но пък на харизан кон зъбите се не гледат.



Ден 7



Успяхме да разделим групата, като някои представили се изпокараха, и потеглихме за Фаро. Този път по-отблизо. Фаро е малък и красив крайбрежен град. Стар, обграден с крепостна стена, малки стръмни улички и арки. Хората живеят истински живот там. Пазаруват от малки магазинчета, познават съседите си и се усмихват наистина. Като че ли там се е запазило нещо, някаква същност, която в развитите северни страни се губи. Хората стоят по кафетата на улиците и изглежда, че си говорят за нещо по-различно от времето и плановете за ваканция. На средата на градския площад един огромен футболен екран, където гледахме Полша-Германия.



Ден 8
Последният ден, преди полета взимаме една лодка която обикаля измежду ивиците земя в океана до Фаро. Там има резерват за птици. Самите ивици земя не са нищо особено… но стигаме до едно по-голямо островче с плаж. И това е плажът от приказките. Съвършен. При това почти никакви хора. За съжаление имаме само 40 минути там. И тръгваме обратно. Към летището.



Поне знам, че няма как да пропусна да се завърна в тази страна. Трябва да се видят Порто и Лисабон.

Америка, пътепис със закъснение

Най-накрая се сбъдна една от пътните ми мечти - отидох до Щатите. Винаги ми е изключително интересно да отида някъде, където начинът на живот е различен от познатия ми. Разбира се “отидох до Щатите” не значи много, като се има предвид колко голяма и разнообразна страна е това - все едно да кажеш “отидох в Европа”.

И така, след близо дванадесет часа полет кацнах в Лос Анджелес, Калифорния, с още няколко колеги. Това бе определено най-дългият полет в живота ми, и не ми понесе особено добре. След това мина най-дългата паспортна проверка, заради огромната опашка и малкото обслужващи. Накрая все пак се изнизахме от сградата на летището, и намерихме микробуса, който щеше да ни закара до конференцията. Хотел на брега на Тихия океан, в едно малко градче - Вентура, в южната част на Калифорния.



Пристигнахме в ужасно състояние, след като вечерята в хотела беше минала, и попитахме хората от кухнята дали можем да намерим нещо за ядене. Те, като ни видяха, ни съжалиха и донесоха някаква останала изстинала вечеря, а и ни направиха място, където да я изядем. На всичко отгоре имахме привилегията да видим и кухнята на хотела, което не знам дали е за съжаление или за радост. А после, все преди да сме спали, отидохме на първите лекции.

На другия ден имах възможността да се запозная с историческия център на Вентура, който се състои от внушителните 20-30 исторически къщи, които преди това са били кафенета или магазини, както и от един паметник. Освен това навсякъде растат палми, което не се среща често по познатите ми географски ширини. Все пак Вентура има хубаво крайбрежие, и освен Тихия океан, ако човек походи малко, може да види и някои заснежени върхове в далечината. Освен това ако влезе малко навътре в океана, може да види и делфини (това аз го пропуснах, но видях едно голямо колибри, или нещо такова.)



На следващия ден отидохме до съседният по-голям град, Санта Барбара, който направо ме ентусиазира, защото въобще не приличаше на разказите за американски градове, които съм чувала. Имаше пазар (!) на централната улица, с пресни зеленчуци и други фермерски стоки, и много заведения с маси по тротоарите. Също така доста хора се размотаваха по центъра, незнам местни или туристи. Забележителен бе и броят на бездомни хора, на всяка пейка по един-двама… а пейки имаше навсякъде по тротоарите на централната улица. За мен е странно това противоречие, защото ми се струва, че човек може да си намери работа в Щатите, но засега ще се огранича с даването на мнение по въпроса.
Всички сгради в Санта Барбара са бели или доста светли, а центърът е като на европейски град. Има и много приятни пясъчни плажове, а и малко симпатично пристанище с много места за хамбургери и бира. Въобще приятно.



След като конференцията приключи имах цял ден за размотаване във Вентура, което не беше много весело, но все пак имаше приятни моменти по залез слънце.



По-късно дойде Васко, с който се бяхме разбрали да пообиколим в югозападната част на Щастите, и на другия ден пътешествието ни започна.



Започна всъшност много добре, по една типична магистрала с много коли и едно голямо синьо небе с облаци, като във филм на Вим Вендерс. Отправихме се към един парк с гигантски секвои, с цел да видим гигантските секвои. Видяхме портокалови плантации по пътя, с пресни, узряли портокали… ммм. Също така доста нефтени платформи, по-скоро мини-платформи, като някакви роботи копаещи земята. И някакви странни лунни пейзажи. Започнахме да се изкачваме към планината. По някое време спряхме в една крайпътна кръчма, където ядох супа в хляб, доста приятно нещо, и там ни обясниха, че пътят през парка е затворен, заради снега. Тогава се сетихме, че е януари… и в планината има сняг. Стигнахме дотам, докъдето пътят е преграден и слязохме от колата. След като походихме 40 минути, видяхме няколко секвои, които нямаха нищо общо с гигантските. И трябваше да се връщаме, защото се стъмваше, а ни чакаше дълъг път. Тъй като пътят през парка беше затворен, трябваше да направим огромно отклонение, за да достигнем следващата цел.




Viva Las Vegas!



Лас Вегас, градът на забавленията насред пустинята. Има една много голяма улица със забележителни хотели, пеещи фонтани, екрани, задръствания, пияни туристи и … ами това е. А, да и казина в хотелите. По-скоро цели увеселителни комплекси, с кино, боулинг, барове, сцени, машинки за покер и други игри, карти и т.н. Ако се заседиш на някоя машинка, получаваш безплатен коктейл от някоя оскъдно облечена кака.
Ние отидохме до едно по-отдалечено казино, където бяха група приятели на Васко. Мен Лас Вегас като град и начин на забавление не ме въодушевява особено. Тук парите са съвсем издигнати в култ, но даже няма и свестен начин да ги похарчиш, без да се натопиш в кичозна, шумна и изпаднална атмосфера.
Иронично, това бе единственото място до което успяхме безпроблемно да стигнем от планираните.

На другия ден тръгнахме за Големият Каньон. Беше много странно да излезнем от къщата, в която спахме, и да се озовем директно в пустинята.



Както и да е, тръгнахме, и бързо стигнахме Аризона, с типичните сухи скалисти пейзажи, а и минахме покрай най-големия американски язовир, който захранва три щата. Над него седеше най-огромната дъга, която някога съм виждала.



Ние най-решително се бяхме отправили към Големия Каньон. Пътувхме, а дъждът който ни съпровождаше бавно се превръщаше в сняг. Докато не се превърна в съвсем сериозен сняг като стигнахме. Все пак Големия Каньон е на около 2500м и съвсем не е като крайбрежието на някой океан. И така, оказахме се заклещени в сериозна снежна буря. С истински сняг, вятър и мъгла.
А Каньонът си беше взел почивка този път и просто отсъстваше. Не се виждаше нищо от мъглата. Освен снегът, натрупващ се по шосето.



После обърнахме и си тръгнахме. Видяхме една група сърни да търсят оцеляла зеленина по заснежените храсти.

Бурята продължи и на връщане започна да става страшничко, защото единственото нещо, което се виждаше бяха огромните снежни парцали в светлината на фаровете, а пътят губеше очертания. Хич не ми беше до снимане в този момент. След като слезнахме с около 100ом, нещата се успокоиха, и продължихме по пътя през Финикс за Тусон, където щях да остана още няколко дена.

Тусон е един типичен южно американски град, т.е. се очаква да е топъл и слънчев през 90% от времето. И тук моят късмет пак се прояви и ме хвана единственият дъждовен ден през годината извън дъждовния сезон. Както и да е, и без това изкарах повечето време в кампуса на университета на Аризона, така че нямаше голямо значение. Кампусът е много приятно място, точно като по американските филми за университети, и хората (поне така ми се струва) ходят на лекции с ентусиазъм и гледат наистина да научат нещо. Има страшно много кактуси навсякъде, музеи и концертна зала.



И така обиколката ми завърши с полет до Лос Анджелес, от който видях само летището от земята, иначе самият град изглежда огромен от самолета, а и не особено привлекателно място.



След това се качих на полета на KLM за Амстердам, и спах около 7 часа от 9-те, което хич не беше лошо. Все пак се надявам следващия път да пътувам с някоя друга компания. И да видя Големия Каньон на живо.

Големият Каньон

... или какво видях от Големият Каньон при злощастното си посещение преди 4 дена:



Поука - не се ходи на Grand Canyon през зимата. Единственото любопитно нещо са сърничките наоколо.
Следва продължение.

global wаrming

Nature има нов (поне за мен) уебсайт, посветен на глобалното затопляне, всички материали от който са безплатни. Похвална инициатива.
Една статия, която много добре уцелва болния въпрос – развитие или екология, и по-точно – развитие на „изостаналите” държави срещу еколкогичната инициатива на най-богатите, чиято дейност е допринесла за глобалното затопляне. Става въпрос за производството на най-евтината кола в света, дело на Tata, във Индия, на скромната сума от 1200GBP.
Имат ли право индийците на някакъв комфорт, при бедния им начин на живот, пък бил този комфорт неекологичен?
Моето лично мнение е, че имат.
Да, вредят на общия фон, на атмосферата и прочие. Ами тогава нека BMW или някой друг по-напредничав им отпусне толкова евтини коли...
Или друга алтернатива – ние, щастливците живеещи в развитите страни, да се ограничим малко, и да харчим електричество (въглища и т.н.), колкото и те харчат... Да слезнем от колите, да си изхвърлим пералните и да перем на реката. И да се качим на магарета. Не е толкова невъзможно. Или е?