Севиля, перлата на Андалусия

Когато излезна от някое летище, и видя палми, знам че започва обещаващо преживяване.

Севиля през май е точно такова. Времето е тъкмо като началото на лятото, градът е зелен, (и не само), и часовете между 14 и 17 стават за разходка. За разлика от лятото, когато температурите се вдигат над 40 градуса. Пристигнах си в хотела след половин час път с автобус, и гледката от там беше разкошна. Оказа се, че по това време на годината градът е не само зелен, а и лилав, от цветовете на едни дървета, които са подобни на акации.

А в парковете на града има огромни фикусови дървета, които са много впечатляващи. Нищо общо със саксиените фикуси. В Севиля има много паркове и зелени площи, които осигуряват сянка и хлад, когато жегата настъпи.

Цялата атмосфера е много приятна - личи си че е южняшки град, с южняшки темперамент. Хората са по улиците, има много ресторанти, магазините работят до късно. Кварталът в центъра е със стари къщи и много тесни улици, и катедралата, или някоя част от нея се вижда отвсякъде.

Атмосферата доста наподобява на някой град от южните Балкани, където всички са излезнали привечер да се поразходят на главната, или стоят и си приказват на улицата. Вярно, има много туристи, но не само. Ресторантите са пълни и с местни обитатели. Храната се сервира в обща чиния, и се разделя за всички. За храната в Испания може много да се говори, но едно е сигурно - определено си заслужава (стига човек да се ограничава малко от пържените неща). А в ресторанта където вечерям, има много глави от (истински) крави за украса. Което е малко смущаващо.

Следващият ден беше работен, но по испански маниер имахме дълга обедна почивка, между 13.30 и 15.00, която изкарахме на една хотелска тераса, тъй като цялата работна среща беше в един хотел. Терасата разкрива хубава гледка. Определено фотогеничен град. По-късно разбрах, че е около 700000 население, значи, доста голям. Като се има предвид, че съществува от римски времена, и че е столица на Андалусия, не е изненадващо. Обядът се състои от различни тапаси, които като че ли не свършват. Също така, опитах автентична сангрия, която е питие от вино, лед, газирана напитка, и може да има и плодове, и е много подходяща за топло и сухо време.

След края на работната среща потегляме към планираната визита на Алказар. Алказар е името на този тип замъци, не е индивидуално за точно този в Севиля. Има доста Алказари в Испания, а и извън нея. Хубаво е, че има някой който да разказва и да ни даде малко контекст и история на нещата, които виждаме.

Алказар в Севиля е една от най-впечатляващите сгради, които съм посещавала. Всъщност, беше и една от основните причини да очаквам с нетърпение визитата до Севиля. Няма да разказвам всичко, но ще спомена, че това е дворецът, в който е живял кралския наместник, или губернатор, в Севиля. Първоначално Алказар е бил построен от арабите, които са владеели града до към 12ти век. После, те са били изместени от испанците. Същевременно, едно от най-опустошителните земетресения унищожава величественият дворец на арабския владетел. Испанският губернатор решава да построи дворец, който да запази голяма част от естетиката, но да си е ясно християнски. И така се появява Алказар, или поне частта му от 12/14ти век. А по-нататък има пристройки в типичен испански стил от 18ти век, които са като кръпки. Тази порта е една от малкото оригинални части от арабският дворец.

Идеята е била да се впечатлят и всички чуждестранни посетители, и да се принизят донякъде. Дворецът не е в типичният стил с вход и предверие. Освен мозайките и великолепните геометрични форми навсякъде, отвътре е като лабиринт, в който се редуват тъмни и светли помещения, и салона за посещения е чак след няколко коридора и стаи.

Тази част е една от впечатляващите, и когато дворецът се използвал, във водата имало риби, и цялата сцена представлявала изображение на райска обител.

Навсякъде има изобразени лъвовe, които са символи на испанкото кралско семейство. Някои са доста симпатични.

Освен това, точно 15/16 век съвпада с откриването на Америка, и то от испанците, и тови дворец става начална точка на всякакви експедиции, и всякакви пътувания с кораб до там и обратно, тъй като трябвало да се получи разрешение от там.

Беше пълно с посетители, и доста трудно да се снима без да се вижда някой.

Освен самият дворец, има прекрасна градина, с всякакви растения от цял свят. А на едно от дърветата имаше папагал (не че е типична птица за там, явно има малка група папгали които са се приспособили към условията в Севиля и си виреят, както в Амстердам), който беше доста гласовит, и накрая отлетя.

Едно от интересните места е Баните на Доня Мария де Падила, която била любовница на крал Педро I Жестокият, и живеела в двореца. Баните представляват крипта със сводове, в която има вода. Температурата в криптата е с около 15 °C по-ниска от тази навън, и заедно с малкото мистериозна светлина и отраженията на арките във водата, мястото създава особено усещане.

След като посетихме Алказар, нашият гид ни разказа още някои истории, свързани с улиците по които минахме. Едната от тях доста се запечата.

Тази история е свързана с гоненията на евреите още през Средновековието.

И така, в Севиля, заедно с арабското население и иберийците, имало голям процент евреи, които живели в техен си квартал. От един момент нататък, испанците (иберийците), били доста враждебно настроени, дали защото евреите били добри търговци и доста заможни, или по други причини, не мога да кажа. Но, кварталът им се оказал с вход и изход - по-точно, можел да се заключи, и, всъщност, бил точно гето, макар и с хубави къщи. Въпреки че управата на града нямала много против тях, испанците имали, и в един момент се настроили дотолкова, че започнали кръвопролитна саморазправа. Поне официално, армията не била част от това. Населението избило огромна част от еврейското население на този квартал. Малкото оцеляли (около 10 процента, или няколко стотин човека), били принудени да приемат католицизма. Въпреки че го приели, те не могли да преглътнат случилото се, и огромните загуби, които преживяли, и започнали да замислят как да саботират испанците и управата им. Същевременно, дъщерята на един от най-изявените и заможни евреи била влюбена в испански рицар, и издала плановете. Той разбира се се обърнал към градския владетел, и всичко било потушено. А дъщерята разбрала как е предала родът си. Останала да живее в къщата на баща си до старините си, измъчвана от угризения. И пожелала да и отрежат главата след смъртта и, и да я оставят на улицата, за да напомня какво става с тези, които предадат своите роднини. Така и станало. Главата и стояла с надпис, години наред, на този ъгъл. След това имало череп. А сега е останал надписът, и името на улицата, е на нея и нейното семейство.

След тази невесела история, се отправихме на вечеря в ресторант, в който имаше много религиозни картини, висящ jamon (испанката шунка от пушен бут), и след 6-7 тапас предястия дойде и основното ядене, а после и десерт...

На следващият ден, след работните срещи, отидох на фламенко концерт, нещо, което не трябва да се пропуска в Севиля. В моите представи, фламенкото беше танц на жена с особена рокля, която се размята. А всъщност, фламенкото е много повече от това. Има изпълнители, група от певец и певица, музикант с китара, и фламенкото може да се играе от танцьори и танцьорки в различни комбинации. А танцьорите могат и да пеят.

Фламенкото е много експресивен танц, и е известно с това, че разкрива страстта на испанците. Представлението беше много впечатляващо.

За първи път видях бели платна, опънати между къщите с цел да пазят сянка по една от централните улици. Аз бях там май месец, и вече беше около 30 градуса, а по-нататък, лятото, става над 40. Така че има много смисъл в тези платна.

Отправихме се към един ресторант с невероятни тапаси, който местните ни колеги бяха препоръчали. А на път за там, минахме през по-малко туристически, но много приятни квартали, които показват креативността на обитателите на Севиля.

На последният ден имах време да се разходя с влак до Кадиз.

Влаковете в Испания, поне в Андалусия, се достигат след 2 проверки. На гарата е малко хаотично, и машините за билети не са лесни за разбиране, а на гишетата има огромна опашка. Всеки билет е свързан с даването на лични данни - имена, паспортен номер, и може и други данни. Първо проверяват билета на входа лъм пероните, после на самия перон. Тогава може човек да се качи във влака. Отделно има още една проверка във влака. Иначе, пътуването е удобно и бързо. Влакът се движи винаги с някакво закъснение, но е поносимо.

Слезнах след около 2 часа в Кадиз, градът който е може би най-западната точка на Испания, пристанището, което свързвало Новия свят с Испания, и от което експедициите нататък заминавали.

Градът е много живописен. Най-доминантна е старата катедрала, а около нея е пълно с малки улички, всички с магазинчета или ресторанти. Аз се отправих към морето, тъй като нямах много време. Това е Атлантическият океан.

Градът е опасан от защитна стена, и по нея може да се ходи, докато се стигне до някакъв парк, и пристанището. Аз не можах да стигна до там, отидох към някакъв стар замък, но той не беше отворен за посещения. Имаше хора на плажа.

После отидох пак към стария град, и се отбих на пазара. Пазарът е място, където се купува и продава храна, или за консумиране веднага, или за вкъщи. Много живописно място, където имаше толкова хора (основно местни, или поне това си мисля), че не снимах много. Явно е хубаво място за обяд. Уличките много ми харесаха, и ми напомниха Созопол, или Несебър. Имаше и доста туристи. Като цяло, типичен крайбрежен стар град (Кадиз се води един от най-старите все още населени градове в Европа).

А след това се върнах с влака в Севиля. Имаше какво още да видя там.

Тръгнах покрай реката, и пеша стигнах до Плаза ди Спаня, изключително място, което най-добре показва какъв град е Севиля. Огромен площад, ограден от величествени сгради, и парк от другата страна. Много просторно и приятно място, с конски файтони за желаещите разходка.

След това продължих през парка, към централните търговски улици. Исках да намеря някакви интересни сувенири, но не беше лесно. Навсякъде еднакви, фигури, чинийки, или неща, които не биха паснали вкъщи. Затова продължавах да обикалям, но без особен успех. Отново минах през старият град, с тесните улички и бели къщи. Там магазините работят до много късно, заради туристите.

Севиля е града на портокаловите дървета. Има над 40 000 такива, с цел да предоставят сянка и да охлаждат града в жегите. Накрая влезнах в последния възможен магазин, целият посветен на темата портокали, и си взех от там една свещ и портокалов ароматизатор за вкъщи, като магазина затвори след мен в 22:30. Дълъг ден, типичен за Севиля. А рано сутринта ми е полета.