Тенерифе, Тейде, и Канарските острови

Това беше едно далечно пътуване през 2010 до Канарските острови (Тенерифе), които са по-близо до Африка, отколкото до Европа, макар че са част от Испания. Решихме да посетим моя приятелка, която се занимаваше с астрономия, а на Тенерифе има голяма обсерватория.

Пътувахме през Мадрид, като полета от Мадрид до там е 3 часа.

Пристигнахме на една чудесна дестинация, с палми, и най-различни плажове. Тенерифе е най-големият от Канарските острови, и има много разнообразна природа. Има различни плажове - пясъчни и скалисто-каменисти, планина, пустиня, която води към планината, и вулкан който е полу-активен.

За мен плажовете бяха много впечатляващи, и най-вече някои естествени басейни, които представляваха морска вода, преградена със изкуствена каменна преграда.

Имаше и други плажове, сред скалите, или такъв с пясък, при който пясъкът беше специално докаран от по-песъчливите части, за радост на почивашите там. Трябва да спомена, че Канарските острови са много популярно място за посещение на немско говорящите туристи, и там за първи път чух швейцарски немски - много се чудих кой ли е този език, и зак като се преместих в Цюрих, се сетих че трябва да е бил този.

Ние не прекарахме особено време по плажовете, а по-скоро в града, или сред природата (бяхме и до обсерваторията, която, незнайно защо, не съм снимала). Архитектурата в градовете е много приятна, с не много високи сгради в различни цветове.

Храната много ми хареса, и оттогава съм фен на инспанската кухня. Също така, нявсякъде имаше прясно изтискани сокове от различни плодове, например диня.

Най-лесно е човек да се придвижва с кола, но ние тогава не ползвахме такива, и се движехме с автобуси. Но пътищата са доста натоварени, тесни, и с много изкачвания, и пътуването с автобус (в жегата) не е много удобно, и води до прилошаване. Все пак, заслужава си си да се изтърпи.

Горичките са типично южняшки, и не са от палми.

А малко по-нагоре, растителността става по-прилична на тази от Африка, и огромни кактуси, алое, и други подобни растения са типични. Дотогава бях виждала такива само в саксии, и не знаех колко огромни могат да станат. Освен това, имаше и планински добитък, който се храни с оскъдните треви.

Както и други животни.

Наближавахме планините, и вулканът.

Остров Тенерифе е известен с вулкана си Тейде, който е над 3700 метра, и е най-високата точка в Испания, а и в целия Атлантически океан. А за мен, и най-високата точка на която бях стигала до тогава (преди това бях стиганала до Анапурна в Хималаите, на 3300 метра). Трябваше да видим много величествена гледка на вулкана от там, където бяхме. Само че, нямахме много късмет, тъй като имаше "калима" - пясък докаран от Сахара, който пречеше на видимостта. И видяхме това.

С доста въображение се вижда нещо, прилично на вулкан на заден план. Калимата ни попречи да видим и други острови (Гран Канария и Менорка (май), които иначе се виждат като се качиш горе на Тейде). Както и да е, ние все пак решихме да се качим и взехме лифта.

Лифта качва до 3300 метра, и останалите 300-400 метра човек трябва да си ги изкачи. И тъй като над 3000 метра кислородът е вече разреден, беше доста трудно изкачване. Въпреки че нямаше особена гледка заради сахарския пясък, изживяването си заслужаваше. Видях пушек, който излиза от скалите (и който не снимах). За сметка на това, вулканът завършва с бели камъни, и усещането да си на 3700 метра, върху активен вулкан, е близко до победоносно.

На връщане отново се разходихме сред тенерифските пасбища, и се възхитихме на причудливите вулканични скали.

До следващият път!

Метеора

Ден първи, Пътуване до Метеора

След като разрешихме проблема с болта, забит в предната гума, тръгнахме към Метеора. Движехме се с час и половина закъснение от първоначалният план, но пък с настроение и доста храна за изпът.

Сравнително бързо стигнахме от София до Мелник, където се оказа трудно да се паркира, но възможно. Мелник е най-малкият град в България, с възрожденски тип къщи, и интересни скали (скални пирамиди), също така всяка къща има изба за вино. Наистина, има само 2-3 улици, около една пресъхнала река. Въпреки че бях ходила там (преди 15тина години…), не бях запомнила че реката е пресъхнала. Сега като стигнахме, не беше особено впечатляващо, може би заради многото паркирали коли, и това, че всяка къща беше ресторант (механа) с една и съща типично българска кухня. И ние седнахме в една механа.

След това се разделихме на стратегически групи и аз и малкия ми син се качихме до една руина, която прилича на останки от стара крепост. Но не е крепост, а останките от изгоряла стара къща (май).

А след това трябваше бързо да потегляме, защото ни чакаха още поне четири часа път.

Имахме весело изживяване на границата, където имаше няколко колони наредени коли, един шофьор на камион пренареди всички, за да мине, което помогна нещата да тръгнат по-бързо, въпреки протестите на един симпатичен възрастен грък, който накрая не се сдържа да спомене известният израз -Малака.

Минахме границата, и тръгнахме по пътя, избран от Google Maps. Въпреки че в началото беше бърз и приятен, после се превърна в планински път, при това с много скучни ниски планини. Не-раззеленили се дървета, кафяви на фона на кафяви хълмове. И това комбинирано с падащ здрач, неразбираеми пътни знаци (както във всяка нова страна), и тесен път. Пристигнахме не след четири, а след 6 часа - след половин час търсене на квартирата в селото, накрая я намерихме пеша), в десет вечерта, и добре че заведението срещу нашата квартира все още работеше, имаше храна и хубава музика. Забелязахме високи скали в тъмнината.

Ден втори, Пътят на отшелниците

И така, на другата сутрин, открихме скалите на Метеора, които бяха на няколко метра от къщата в която бяхме отседнали.

Тръгнахме директно към манастирите. Тъй като времето беше нестабилно, бързахме да стигнем до някои манастири пеша, по горските пътеки проправени от първите монаси.

Метеора означава „висящи във въздуха“ и това се отнася за скалите, които създават цялата вълшебна атмосфера. Те са създадени от слепени речни наноси, повдигнати от тектонични сили, и оформени от вятъра и дъждовете. Все още, когато вали дъжд, много камъни падат по пътищата и има специални коли, които ги извозват.

Манастирите са построени между 15ти и 17ти век, като някои от тях са били първоначално селища на монаси-отшелници, които първо са стигнали с катерене и забиване на колчета, после са спуснали въжета, и така са качвали и спускали строителни материали, храна, и дори самите себе си, в мрежи и кошове.

Сега има железни въжета, и все още храна и всякакви други необходими неща се издърпват през тях, а хората се изкачват по стълби.

По-нататък манастирите са се развили като самостоятелни сгради за цели групи от монаси или монахини.

Интересно, че чужденците плащат вход, а гърците не, след като това е тяхна национална собственост. Аз нямам против, все пак ме пускат вътре.

Манастирите са често един срещу друг, кацнали на отсрещни скали, и застинали във въздуха. Рядко се виждат монаси, но видяхме един, който седеше в една манастирска църква, сякаш напълно отделен и недостъпен за тълпата шарени туристи.

След първия манастир решихме до отидем до втория по дивият път, като облаците се сгъстяваха. Пътят беше мистериозен, с каменен мост, по явно прехъснал, отдавна изчезнал поток, и с причудливи омагьосани дървета.

Оказа се, че пътят, въпреки някои стръмни каменни стъпала, не е толкова труден, и стигнахме в подножието на най-големият манастир. Изненадата-награда която обещах за всички участници, които стигнат до горе, помогна, и накрая всеки от нас получи по един шоколадов бонбон.

Там ни пуснаха почти без билети, тъй като не се бяхме подготвили да плащаме вход, и не можехме да платим в брой (един от посетителите ни каза, преструвайте се на гърци, пред момчето което продаваше билетите, и то ни пусна).

Това е цял комплекс от манастири. Този в който бяхме, най-големия, има изложба на тема гръцка история, но почти нищо не се разбра от надписите, понеже са на гръцки.

Бяхме много доволни че направихме прехода от селото до манастира без кола. В днешно време има хубав път (с понападали камъни от дъжда), който свързва всички манастири и селото. Човек може да обиколи всички за един ден, има паркинги, каравани с кафе, и някои сергии. Всичко това разваля усещането за нещо неповторимо, и прави цялото посещение повече като туристическа обиколка.

Ние успяхме и да се върнем до селото, ходейки по пътя за колите, след което се запознахме с гръцката кухня, доста подобна на българската. След това решихме да отидем до едно съседно село, в което има друга скала с пещера, (Теопетра) в която живели хора и техни предшественици от преди каменната ера, в последните 130 000 години, до преди няколко хиляди години. За съжаление, пещерата не беше отворена за посещения.

Ден трети, Манастири и дъжд

На другият ден валеше обилно от сутринта. Нямаше как да повторим прехода от предния ден с децата, затова този път взехме колата. От манастир на манастир. Един от големите манастири не приема посетители на този ден, затова пък станаха хубави снимки в дъжда.

А друг манастир има издълбани стълби и тесни тунели в скалата. Скалната вратичка се вижда на снимката, и все едно човек влиза в пещера от слепени камъни.

Всеки манастир има църква и много помещения. Мисълта да прекараш живота си там, със съвсем малко излизания до други манастири или околните села, ми е малко плашеща. Като доброволен затвор. Колко диаметрално противоположно на нашето динамично време с непрекъснат поток на информация…

След като посетихме отворените манастири в дъжда, слезнахме до селата Кастраки и Калабака за разходка. Отново забелязах, че доста приличат на български села или малки градчета. Като го казах после на моите колеги/гърци, те не бяха много очаровани, но си е така.

Ден четвърти, Пътуване

Чак на последният ден времето се проясни, но ние трябваше да тръгваме, и имах време само за няколко снимки от далече. Манастири и причудливи скали.

До скоро, Метеора!

На връщане минахме през много по-хубав път, половината време покрай морето, също толкова дълъг и избран по предпочитание, без помощта на информационни технологии.

Санкт Петербург както го видях през 2010

Исках да напише впечатленията си от Тейде на Канарските острови, но попаднах на снимките от Санкт Петербург от 2010, и … Първите неща първо, както се казва на един друг език.

И така, беше много вълнуващо да се кача на самолета (с 30 минути време за прекачване във Виена) и да се озова в Санкт Петербург, който е най-северната точка до която съм била (до преди пътуването в Исландия).

След като кацнахме, се придвижихме някакси до Царское село, което е квартала с царски дворци и паркове, и, да, ние бяхме настанени някъде там, в една вила на Университета на Санкт Петербург, с наистина царски стандарт. Едно от най-луксозните места, в които съм отсядала за подобни работни срещи. Близо до Екатерински парк, който изглежда така…

С най-различни постройки около водата.

Освен това, пристигането ни съвпадна с първия (или втория) фестивал на Белите нощи, който се пада на 20ти-21ви юни, и цялата нощ е светло. Фестивалът представлява хора, ходещи, пеещи, пиещи, танцуващи, и празнуващи по улиците цяла нощ - нещо, към което с удоволствие се присъединихме, и в най-тъмният момент на нощта градът изглеждаше все едно малко след залез слънце.

А също през деня, Санкт Петербург е един много европейски изглеждащ град.

Има много забележителности, и много позлатени покриви и кубета, например Исакиевският събор. И места откъдето градът се вижда отвисоко. И много, много църкви и катедрали. Ние успяхме да видим няколко от забележителните места и замъци.

И това.

А улиците с каналите са грандиозни. Донякъде цветовете и стила напомнят Италия, но всичко е много по-голямо. И площадите са огромни. Може би може да се намери прилика със Стокхолм.

Тук се вижда и една от най-известните и живописни руски църкви, Възкресение Христово или Спасител на пролятата кръв… По-точно, построена на мястото където Александър II е бил смъртоносно ранен, и затова се нарича “Църквата на нашият спасител върху пролятата му кръв“.

Бяхме и до музеят на Космонавтиката и ракетните технологии, показващ скафандри, и различни ракети с които първите руски космонавти са летяли. Там беше и ракетата на първото куче космонавт, на която не мога да намеря снимка, затова пък имам тази:

На следващият ден посетихме дворците в Царското село, Екатеринският дворец, с известната Кехлибарена стая, от която нямам снимка, но могат да се намерят много такива. Дворецът е целият със златни или позлатени орнаменти.

И отново много красиви паркове - това май е същият Екатерински парк.

Аз бях единствената, която разбира какво пише по менютата в ресторантите, и трябваше всеки път да превеждам менюто. И имената на ресторантите.

Санкт Петербург може да изглежда европейски, но си има типично руски привкус, особено в предградията, където са типичните огромни панелени квартали, и на излизане от някои метро станции.

На последният ден имахме време да посетим Ермитажа, преди полета. Ермитаж – това е музеят за изящни изкуства, в който има картини от най-известните художници, много от тях импресионисти. За мен беше много вълнуващо, тъй като от ранно детство вкъщи имахме книги от Ермитажа с картини, които бяха много впечатляващи, и аз не мислех че някога ще ги видя на живо.

И така, редяхме се на километрична опашка за билети, и аз отидох до малкото кафене да взема нещо за пиене. На пода забелязах синя банкнота, която вдигнах, вярвайки че е 500 рубли или нещо подобно.

Беше 500 евро. Което се равняваше на половин наем в Амстердам. А за Русия, вероятно една заплата, или повече. Държах я в ръка и се оглеждах, няма ли някой да си я потърси. След това я прибрах и се наредих за кафе. Все още никой нищо не казваше, нито даваше знак че нещо липсва. Аз бях в голяма дилема, какво да правя с находката. Обадих се на приятеля ми в Холандия, който ме посъветва да я занеса на пазачите. Ха!

След това, влезнахме в музея, и видях на живо всички картини които бях виждала по снимките вкъщи. И още картини, от които най-много ме впечатлиха тези на Кандински. Интересно е как от пъстри пейзажи изкуството на Кандински става все по-абстрактно (това като че ли идва и с възрастта и развитието на артиста, формите стават все по-абстрактни, но цветовете остават).

След това, отидохме до летището, и обратно вкъщи. В Амстердам проверих дали банкнотата е истинска. Казаха ми, че ако е фалшива, ще я задържат. Но се оказа истинска, и ми я върнаха.

Интересно място е Санкт Петербург. Или поне беше преди няколко години.