Япония - част първа

Ден 1, Пристигане

Всичко започна с един дълъг полет през Истанбул, преди няколко седмици, през юли 2023. Полетът беше вечерен, и Истанбул се виждаше като карта от светлини с няколко тъмни петна по средата, където различните морета се срещат.

Толкова видях от Истанбул тази нощ, и след само час престой там (полета ни беше забавен заради посещението на Зеленски там), поех със следващия полет към Токио. Япония е в списъка на държави които искам да посетя от 20 години насам, и най-накрая ми се отдаде възможност.
Пристигнахме в Токио вечерта към 9 часа, и оттам директно към Йокохама, който е един близък град на брега, с много индустрия и високи технологии, и там беше моята конференция. Хотелът беше в този технологичен квартал с високи сгради и стъклени офиси. От бюрото за регистрация на 20-ти етаж се виждаше тази гледка.

Ден 2, Токио
На следващата сутрин се отправих към Токио, със някаква полу-оформена идея къде да отида. Отправих се към квартала Шибуя, близо до който се намира и най-големия парк в Токио, Мейджу Джингу (Meiji Jingu), с храм на шинто-религията в Япония. Минава се през Харажуку, който е модерен квартал с модни магазини.

Да си призная, не знам много за религиите в Япония, знам че има шинто и будизъм, както и че взаимно си влияят, и шинто е свързана с много богове, за всеки по нещо, и много духове на умрелите. Будизма, и дзен-будизма, е по-скоро философия и търсене на самодисциплина и просветление като се прилага медитация, като е официално обявен за религия още към 8ми век.
За храмовете в Япония са характерни огромни порти, които са на голямо разстояние от храма, и отбелязват че се навлиза в специално пространство. Всеки един храм си има порта, и може да е със статуи, с огромни хартиени фенери, или с други отличителни знаци.

Храмовете не са просто места за туристи, има много японци които ходят там да се заредят с духовни сили и добър късмет, и да се пречистят. Храмовете които видях са много приятни места, и човек се чувства много леко като е там, за разлика от много от църквите или джамиите, които съм посещавала.

Едно от основните традиционни неща е да си изтеглиш късмет, да си купиш талисман, или да си оставиш желанието написано в храма, или на хартия, или на дървена дъсчица, като храмовете печелят по малко от тези традиции. Аз твърде запалено си накупих прекалено много талисмани, добри калиграфски написани пожелания, неразбираеми стихове от някой император, и други подобни.

Паркът е много голям, и има типична чайна с вътрешна градина, място където императорите си почивали. Градината е изключително впечатляваща, макар че от стотиците ириси, които цъфтят там, бяха останали само един-два. За сметка на това има стотици водни лилии, които са знак за добър късмет и като цяло за хубави неща в Япония.

След това се отправих пеша към най-голямото и натоварено кръстовище в Токио (и на света), където могат да пресичат до 3000 човека наведнъж. Потокът коли във всички посоки спира наведнъж, и по всяко едно платно насъбралите се хора пресичат, но без да се бутат.

Този квартал, Шибуя, е доста модерен, има много 3-4-етажни магазини или места за забавление, които представляват едно-, или повече етажни помещения с автомати, които пускат различни джунджурии, като се пусне монета. Чудя се, къде ли японците държат всички тези трофеи. Има стотици различни възможности за колекциониране, например динозавър в прозрачна топка, и т.н.

След това реших да отида до Императорските градини, които са друг голям парк, който казват че е много впечатляващ. Тук трябва да спомена за транспорта, който е леко мистериозен, поне на мен ми изглежда че винаги има повече от една линия която води до една и съща точка, но Google Maps работи перфектно, и имената на линиите са написани винаги и на английски. Затова е много важно човек да има телефон с покритие - без него мисля че ориентирането би било невъзможно.

Доста забавно, точно до градината случайно срещнах един колега, който се разхождаше като мен, и който се беше запътил към квартала с фигури, книжки, и всякакви неща от аниме и манга, и аз също реших да отида след това.

Самата градина не беше невероятна гледка в средата на юли (точно когато повечето цветя са прецъфтели), имаше много шумни цикади на всяко дърво, и много зеленина.

Затова, след кратка почивка за зареждане на телефона, се отправих към Акихабара, или кварталът на аниме-забавленията (типична японска анимация, много популярна и в Япония, и извън нея). И този квартал беше от големи сгради с многоетажни магазини, и вътре фигури и всякакви неща - игри, лего, костюми и т.н. свързани с тях. Тези аниме герои не са само за малки деца, напротив, има всякакви и за всеки вкус.

Едно от доста различните и почти шокиращи неща в Токио е културата на кафенета с прислужници или камериерки (maid cafes), където млади момичета се преструват на много малки, с дрехи на прислужници, и се държат по детски, и обслужват клиентите в кафенето все едно са им лични прислужници. Доколкото разбрах, това е типично за Япония и Тайван, и е просто вид бар, където и мъже и жени се обслужват по един и същ начин. В Акихабара има много такива, но аз не ги снимах, защото ми се стори като нарушение на личното пространство на тези момичета. Но пък снимката с постера показва как изглеждат, и как изобщо е в Акихабара.

След това се върнах към Йокохама, и след като отидох да вечерям и се върнах, видях че съм извървяла 25 километра през този ден. Любопитен факт е, че има много заведения в който се предлагат (само) пица или спагети. Или пък такива, специализирани в млечни храни, и менюто е предястие от сирена, основно ястие със сирене и мляко, и млечен сладолед или чийзкейк за десерт. Аз пробвах непретенциозно суши в един мол с впечатляваща метална конструкция отпред.

Ден 3, Токио и вечерна Йокохама

На следващата сутрин реших да отида до будисткия храм, Сенсо Джи (или също наречен Асакуса Канон), който е едно от най-известните места за посещение в Токио. Отидох, но беше неделя сутрин, и още много хора бяха решили да направят същото.

Портата, която се вижда на снимката се нарича Каминаримон (врата на мълнията) и е един от символите на Токио. Около храма е цял комплекс от сгради, и до основният храм се стига по една улица, отрупана със сергии и магазинчета за сувенири, и натъпкана с тълпи от хора.

Успях да мина през улицата и да стигна до основния храм, където могат да се казват молитви, и да се тегли добър или лош късмет – ако се изтегли лош, се оставя в храма. Аз изтеглих последният добър късмет, т.е. последният, който се брои за добър -- нещо като – може да се разболееш, но ще оздравееш, ще ти отнеме време, но накрая ще се реализираш, и т.н. Интересно, че явно има много степени на добър или лош късмет.

Освен храма, има пететажна пагода, която е била построена през 10ти век, после е изгоряла и е била възстановена през седемнадесети век, и после, както голяма част от квартала и храма, е била разрушена през 1945, и възстановена след това. Това обяснява защо всичко изглежда сравнително ново. Имах късмета да снимам една традиционно облечена японка (която май не беше от Япония, но както и да е).

После се отбих в един от магазините със сувенири, и там продавачът ми каза, че императорът е посещавал точи магазин, и показа снимка. Наистина, усетът не ме излъга че това е специално място, защото всичките фигури бяха направени от естествени материали (порцелан, стъкло, керамика, плат, дърво), а не от пластмаса, и магазинът беше отрупан с миниaтюрни фигурки от японската митология и култура. Продавачът ми показа и книга в която е обяснена историята на всяка фигурка (и която можех да купя, но не го направих, за съжаление, после се оказа че има и друга история - в част 2 на пътеписа), и си купих порцеланов жабок.

Освен това, около Сенсо Джи има още доста по-малки храмове и статуи. А наоколо е кварталът Асакуса, който е много приятен, и е в типичният по-стар японски и много приятен японски стил, и представлява така нареченият нисък град - шитамачи. Това са ниски сгради на по 2-3 най-много етажа, и на приземния етаж почти винаги има магазин, ресторант, ателие или нещо подобно. Има много от типичните традиционни ресторанти, които са малко мистериозни, тъй като вътре не се вижда нищо, освен това са малки и по обяд са винаги пълни, и дори има чакащи навън. Ако вратата е отворена, има пусната бяла завеса. Имам чувство, че не са много ентусиазирани да посрещнат чужденци, или че ако пробвам може да има проблеми с разбирането. Най-вече, бяха пълни.

Голяма част от уличките са като вътрешни алеи, с покрив който свързва сградите от двете страни и осигурява сянка в жегата. Магазините са интересни, пълни с красиви традиционни предмети или дрехи.

Аз все пак влезнах в един от ресторантите (не от най-елегантните) и си поръчах менюто за деня.

След като се разходих по няколко улици, пак попаднах до храма, само че от другата страна, където има много сергии за храна с интересни предложения, например тези рибки на шиш, или пък яйце приготвено на плоча.

След малка пауза в туристическия център, който е удобна сграда за почивка, зареждане на телефон, и разкрива гледка от 8ми етаж - най-високата точка наоколо, отново отидох из Асакуса, само че на по-широка търговска улица, украсена за някой фестивал или повод.

На тази улица имаше доста артисти, едни на пееха на сцена да забавляват деца, други вървяха по улицата с нещо като тъпани, а имаше и особени митологични същества, които всяват ужас в минувачите.

В Токио, както и в много други градове, има определени улици за определени неща. Попаднах и на улицата за съдове за готвене и домашни потреби за кухня и за сервиране – магазини за тенджери, чинии, прибори, и всякакви свързани неща. С удоволствие бих се обзавела напълно оттам, но нямаше начин да нося много неща, затова се задоволих с едно съвсем малко чайниче и едно-две други миниатюрни неща, например съд за соев сос във формата на черна котка.

След това се прибрах в хотела в Йокохама. Отидохме на вечеря с някои колеги, и се оказа, че колкото и да е чудесна кухнята в Япония, ако си вегетарианец, може да е доста сложно, особено извън Токио. Оказва се, че японците не считат морските дарове за месна храна. Така че е много трудно да се обясни, като някой не яде месна храна, какво може да консумира. Доста дълго обикаляхме да търсим вегетариански ресторант, накрая този който търсехме се оказа че е затворен. Отидохме до един китайски ресторант наблизо, където имахме проблем с комуникацията. Все пак, с помощта на телефоните успяхме да си преведем няколко неща от менюто.
А след това отидохме в един от типичните японски барове, изакая (Izakaya). Те побират най-много 10 посетители, и барът в който бяхме беше много симпатичен и уютен, с двама бармани зад бар/плота, който с огромно удоволствие приготвят питиета. Ние си поръчахме коктейли, и единият барман, който приготвяше моят коктейл, накрая си взе с една малка лъжичка и опита, за да се увери че е както трябва. След малко в бара влезна една двойка японци, и се заговориха с барманите. Барманите си отвориха по питие. Беше много приятно и ако не трябваше да бъда на конференция на другия ден, бих останала по-дълго.
А след това отново типичнато няколко километрово връщане до хотела - първо през пристанищната част и увеселителния парк (където се оказа че има хора, които спят по пейките през нощта…), а после през пристаниюния квартал с хотелите и високите блокове. И, да, това е кабинков лифт който свързва два бряга на реката.

Тенерифе, Тейде, и Канарските острови

Това беше едно далечно пътуване през 2010 до Канарските острови (Тенерифе), които са по-близо до Африка, отколкото до Европа, макар че са част от Испания. Решихме да посетим моя приятелка, която се занимаваше с астрономия, а на Тенерифе има голяма обсерватория.

Пътувахме през Мадрид, като полета от Мадрид до там е 3 часа.

Пристигнахме на една чудесна дестинация, с палми, и най-различни плажове. Тенерифе е най-големият от Канарските острови, и има много разнообразна природа. Има различни плажове - пясъчни и скалисто-каменисти, планина, пустиня, която води към планината, и вулкан който е полу-активен.

За мен плажовете бяха много впечатляващи, и най-вече някои естествени басейни, които представляваха морска вода, преградена със изкуствена каменна преграда.

Имаше и други плажове, сред скалите, или такъв с пясък, при който пясъкът беше специално докаран от по-песъчливите части, за радост на почивашите там. Трябва да спомена, че Канарските острови са много популярно място за посещение на немско говорящите туристи, и там за първи път чух швейцарски немски - много се чудих кой ли е този език, и зак като се преместих в Цюрих, се сетих че трябва да е бил този.

Ние не прекарахме особено време по плажовете, а по-скоро в града, или сред природата (бяхме и до обсерваторията, която, незнайно защо, не съм снимала). Архитектурата в градовете е много приятна, с не много високи сгради в различни цветове.

Храната много ми хареса, и оттогава съм фен на инспанската кухня. Също така, нявсякъде имаше прясно изтискани сокове от различни плодове, например диня.

Най-лесно е човек да се придвижва с кола, но ние тогава не ползвахме такива, и се движехме с автобуси. Но пътищата са доста натоварени, тесни, и с много изкачвания, и пътуването с автобус (в жегата) не е много удобно, и води до прилошаване. Все пак, заслужава си си да се изтърпи.

Горичките са типично южняшки, и не са от палми.

А малко по-нагоре, растителността става по-прилична на тази от Африка, и огромни кактуси, алое, и други подобни растения са типични. Дотогава бях виждала такива само в саксии, и не знаех колко огромни могат да станат. Освен това, имаше и планински добитък, който се храни с оскъдните треви.

Както и други животни.

Наближавахме планините, и вулканът.

Остров Тенерифе е известен с вулкана си Тейде, който е над 3700 метра, и е най-високата точка в Испания, а и в целия Атлантически океан. А за мен, и най-високата точка на която бях стигала до тогава (преди това бях стиганала до Анапурна в Хималаите, на 3300 метра). Трябваше да видим много величествена гледка на вулкана от там, където бяхме. Само че, нямахме много късмет, тъй като имаше "калима" - пясък докаран от Сахара, който пречеше на видимостта. И видяхме това.

С доста въображение се вижда нещо, прилично на вулкан на заден план. Калимата ни попречи да видим и други острови (Гран Канария и Менорка (май), които иначе се виждат като се качиш горе на Тейде). Както и да е, ние все пак решихме да се качим и взехме лифта.

Лифта качва до 3300 метра, и останалите 300-400 метра човек трябва да си ги изкачи. И тъй като над 3000 метра кислородът е вече разреден, беше доста трудно изкачване. Въпреки че нямаше особена гледка заради сахарския пясък, изживяването си заслужаваше. Видях пушек, който излиза от скалите (и който не снимах). За сметка на това, вулканът завършва с бели камъни, и усещането да си на 3700 метра, върху активен вулкан, е близко до победоносно.

На връщане отново се разходихме сред тенерифските пасбища, и се възхитихме на причудливите вулканични скали.

До следващият път!

Метеора

Ден първи, Пътуване до Метеора

След като разрешихме проблема с болта, забит в предната гума, тръгнахме към Метеора. Движехме се с час и половина закъснение от първоначалният план, но пък с настроение и доста храна за изпът.

Сравнително бързо стигнахме от София до Мелник, където се оказа трудно да се паркира, но възможно. Мелник е най-малкият град в България, с възрожденски тип къщи, и интересни скали (скални пирамиди), също така всяка къща има изба за вино. Наистина, има само 2-3 улици, около една пресъхнала река. Въпреки че бях ходила там (преди 15тина години…), не бях запомнила че реката е пресъхнала. Сега като стигнахме, не беше особено впечатляващо, може би заради многото паркирали коли, и това, че всяка къща беше ресторант (механа) с една и съща типично българска кухня. И ние седнахме в една механа.

След това се разделихме на стратегически групи и аз и малкия ми син се качихме до една руина, която прилича на останки от стара крепост. Но не е крепост, а останките от изгоряла стара къща (май).

А след това трябваше бързо да потегляме, защото ни чакаха още поне четири часа път.

Имахме весело изживяване на границата, където имаше няколко колони наредени коли, един шофьор на камион пренареди всички, за да мине, което помогна нещата да тръгнат по-бързо, въпреки протестите на един симпатичен възрастен грък, който накрая не се сдържа да спомене известният израз -Малака.

Минахме границата, и тръгнахме по пътя, избран от Google Maps. Въпреки че в началото беше бърз и приятен, после се превърна в планински път, при това с много скучни ниски планини. Не-раззеленили се дървета, кафяви на фона на кафяви хълмове. И това комбинирано с падащ здрач, неразбираеми пътни знаци (както във всяка нова страна), и тесен път. Пристигнахме не след четири, а след 6 часа - след половин час търсене на квартирата в селото, накрая я намерихме пеша), в десет вечерта, и добре че заведението срещу нашата квартира все още работеше, имаше храна и хубава музика. Забелязахме високи скали в тъмнината.

Ден втори, Пътят на отшелниците

И така, на другата сутрин, открихме скалите на Метеора, които бяха на няколко метра от къщата в която бяхме отседнали.

Тръгнахме директно към манастирите. Тъй като времето беше нестабилно, бързахме да стигнем до някои манастири пеша, по горските пътеки проправени от първите монаси.

Метеора означава „висящи във въздуха“ и това се отнася за скалите, които създават цялата вълшебна атмосфера. Те са създадени от слепени речни наноси, повдигнати от тектонични сили, и оформени от вятъра и дъждовете. Все още, когато вали дъжд, много камъни падат по пътищата и има специални коли, които ги извозват.

Манастирите са построени между 15ти и 17ти век, като някои от тях са били първоначално селища на монаси-отшелници, които първо са стигнали с катерене и забиване на колчета, после са спуснали въжета, и така са качвали и спускали строителни материали, храна, и дори самите себе си, в мрежи и кошове.

Сега има железни въжета, и все още храна и всякакви други необходими неща се издърпват през тях, а хората се изкачват по стълби.

По-нататък манастирите са се развили като самостоятелни сгради за цели групи от монаси или монахини.

Интересно, че чужденците плащат вход, а гърците не, след като това е тяхна национална собственост. Аз нямам против, все пак ме пускат вътре.

Манастирите са често един срещу друг, кацнали на отсрещни скали, и застинали във въздуха. Рядко се виждат монаси, но видяхме един, който седеше в една манастирска църква, сякаш напълно отделен и недостъпен за тълпата шарени туристи.

След първия манастир решихме до отидем до втория по дивият път, като облаците се сгъстяваха. Пътят беше мистериозен, с каменен мост, по явно прехъснал, отдавна изчезнал поток, и с причудливи омагьосани дървета.

Оказа се, че пътят, въпреки някои стръмни каменни стъпала, не е толкова труден, и стигнахме в подножието на най-големият манастир. Изненадата-награда която обещах за всички участници, които стигнат до горе, помогна, и накрая всеки от нас получи по един шоколадов бонбон.

Там ни пуснаха почти без билети, тъй като не се бяхме подготвили да плащаме вход, и не можехме да платим в брой (един от посетителите ни каза, преструвайте се на гърци, пред момчето което продаваше билетите, и то ни пусна).

Това е цял комплекс от манастири. Този в който бяхме, най-големия, има изложба на тема гръцка история, но почти нищо не се разбра от надписите, понеже са на гръцки.

Бяхме много доволни че направихме прехода от селото до манастира без кола. В днешно време има хубав път (с понападали камъни от дъжда), който свързва всички манастири и селото. Човек може да обиколи всички за един ден, има паркинги, каравани с кафе, и някои сергии. Всичко това разваля усещането за нещо неповторимо, и прави цялото посещение повече като туристическа обиколка.

Ние успяхме и да се върнем до селото, ходейки по пътя за колите, след което се запознахме с гръцката кухня, доста подобна на българската. След това решихме да отидем до едно съседно село, в което има друга скала с пещера, (Теопетра) в която живели хора и техни предшественици от преди каменната ера, в последните 130 000 години, до преди няколко хиляди години. За съжаление, пещерата не беше отворена за посещения.

Ден трети, Манастири и дъжд

На другият ден валеше обилно от сутринта. Нямаше как да повторим прехода от предния ден с децата, затова този път взехме колата. От манастир на манастир. Един от големите манастири не приема посетители на този ден, затова пък станаха хубави снимки в дъжда.

А друг манастир има издълбани стълби и тесни тунели в скалата. Скалната вратичка се вижда на снимката, и все едно човек влиза в пещера от слепени камъни.

Всеки манастир има църква и много помещения. Мисълта да прекараш живота си там, със съвсем малко излизания до други манастири или околните села, ми е малко плашеща. Като доброволен затвор. Колко диаметрално противоположно на нашето динамично време с непрекъснат поток на информация…

След като посетихме отворените манастири в дъжда, слезнахме до селата Кастраки и Калабака за разходка. Отново забелязах, че доста приличат на български села или малки градчета. Като го казах после на моите колеги/гърци, те не бяха много очаровани, но си е така.

Ден четвърти, Пътуване

Чак на последният ден времето се проясни, но ние трябваше да тръгваме, и имах време само за няколко снимки от далече. Манастири и причудливи скали.

До скоро, Метеора!

На връщане минахме през много по-хубав път, половината време покрай морето, също толкова дълъг и избран по предпочитание, без помощта на информационни технологии.