Метеора

Ден първи, Пътуване до Метеора

След като разрешихме проблема с болта, забит в предната гума, тръгнахме към Метеора. Движехме се с час и половина закъснение от първоначалният план, но пък с настроение и доста храна за изпът.

Сравнително бързо стигнахме от София до Мелник, където се оказа трудно да се паркира, но възможно. Мелник е най-малкият град в България, с възрожденски тип къщи, и интересни скали (скални пирамиди), също така всяка къща има изба за вино. Наистина, има само 2-3 улици, около една пресъхнала река. Въпреки че бях ходила там (преди 15тина години…), не бях запомнила че реката е пресъхнала. Сега като стигнахме, не беше особено впечатляващо, може би заради многото паркирали коли, и това, че всяка къща беше ресторант (механа) с една и съща типично българска кухня. И ние седнахме в една механа.

След това се разделихме на стратегически групи и аз и малкия ми син се качихме до една руина, която прилича на останки от стара крепост. Но не е крепост, а останките от изгоряла стара къща (май).

А след това трябваше бързо да потегляме, защото ни чакаха още поне четири часа път.

Имахме весело изживяване на границата, където имаше няколко колони наредени коли, един шофьор на камион пренареди всички, за да мине, което помогна нещата да тръгнат по-бързо, въпреки протестите на един симпатичен възрастен грък, който накрая не се сдържа да спомене известният израз -Малака.

Минахме границата, и тръгнахме по пътя, избран от Google Maps. Въпреки че в началото беше бърз и приятен, после се превърна в планински път, при това с много скучни ниски планини. Не-раззеленили се дървета, кафяви на фона на кафяви хълмове. И това комбинирано с падащ здрач, неразбираеми пътни знаци (както във всяка нова страна), и тесен път. Пристигнахме не след четири, а след 6 часа - след половин час търсене на квартирата в селото, накрая я намерихме пеша), в десет вечерта, и добре че заведението срещу нашата квартира все още работеше, имаше храна и хубава музика. Забелязахме високи скали в тъмнината.

Ден втори, Пътят на отшелниците

И така, на другата сутрин, открихме скалите на Метеора, които бяха на няколко метра от къщата в която бяхме отседнали.

Тръгнахме директно към манастирите. Тъй като времето беше нестабилно, бързахме да стигнем до някои манастири пеша, по горските пътеки проправени от първите монаси.

Метеора означава „висящи във въздуха“ и това се отнася за скалите, които създават цялата вълшебна атмосфера. Те са създадени от слепени речни наноси, повдигнати от тектонични сили, и оформени от вятъра и дъждовете. Все още, когато вали дъжд, много камъни падат по пътищата и има специални коли, които ги извозват.

Манастирите са построени между 15ти и 17ти век, като някои от тях са били първоначално селища на монаси-отшелници, които първо са стигнали с катерене и забиване на колчета, после са спуснали въжета, и така са качвали и спускали строителни материали, храна, и дори самите себе си, в мрежи и кошове.

Сега има железни въжета, и все още храна и всякакви други необходими неща се издърпват през тях, а хората се изкачват по стълби.

По-нататък манастирите са се развили като самостоятелни сгради за цели групи от монаси или монахини.

Интересно, че чужденците плащат вход, а гърците не, след като това е тяхна национална собственост. Аз нямам против, все пак ме пускат вътре.

Манастирите са често един срещу друг, кацнали на отсрещни скали, и застинали във въздуха. Рядко се виждат монаси, но видяхме един, който седеше в една манастирска църква, сякаш напълно отделен и недостъпен за тълпата шарени туристи.

След първия манастир решихме до отидем до втория по дивият път, като облаците се сгъстяваха. Пътят беше мистериозен, с каменен мост, по явно прехъснал, отдавна изчезнал поток, и с причудливи омагьосани дървета.

Оказа се, че пътят, въпреки някои стръмни каменни стъпала, не е толкова труден, и стигнахме в подножието на най-големият манастир. Изненадата-награда която обещах за всички участници, които стигнат до горе, помогна, и накрая всеки от нас получи по един шоколадов бонбон.

Там ни пуснаха почти без билети, тъй като не се бяхме подготвили да плащаме вход, и не можехме да платим в брой (един от посетителите ни каза, преструвайте се на гърци, пред момчето което продаваше билетите, и то ни пусна).

Това е цял комплекс от манастири. Този в който бяхме, най-големия, има изложба на тема гръцка история, но почти нищо не се разбра от надписите, понеже са на гръцки.

Бяхме много доволни че направихме прехода от селото до манастира без кола. В днешно време има хубав път (с понападали камъни от дъжда), който свързва всички манастири и селото. Човек може да обиколи всички за един ден, има паркинги, каравани с кафе, и някои сергии. Всичко това разваля усещането за нещо неповторимо, и прави цялото посещение повече като туристическа обиколка.

Ние успяхме и да се върнем до селото, ходейки по пътя за колите, след което се запознахме с гръцката кухня, доста подобна на българската. След това решихме да отидем до едно съседно село, в което има друга скала с пещера, (Теопетра) в която живели хора и техни предшественици от преди каменната ера, в последните 130 000 години, до преди няколко хиляди години. За съжаление, пещерата не беше отворена за посещения.

Ден трети, Манастири и дъжд

На другият ден валеше обилно от сутринта. Нямаше как да повторим прехода от предния ден с децата, затова този път взехме колата. От манастир на манастир. Един от големите манастири не приема посетители на този ден, затова пък станаха хубави снимки в дъжда.

А друг манастир има издълбани стълби и тесни тунели в скалата. Скалната вратичка се вижда на снимката, и все едно човек влиза в пещера от слепени камъни.

Всеки манастир има църква и много помещения. Мисълта да прекараш живота си там, със съвсем малко излизания до други манастири или околните села, ми е малко плашеща. Като доброволен затвор. Колко диаметрално противоположно на нашето динамично време с непрекъснат поток на информация…

След като посетихме отворените манастири в дъжда, слезнахме до селата Кастраки и Калабака за разходка. Отново забелязах, че доста приличат на български села или малки градчета. Като го казах после на моите колеги/гърци, те не бяха много очаровани, но си е така.

Ден четвърти, Пътуване

Чак на последният ден времето се проясни, но ние трябваше да тръгваме, и имах време само за няколко снимки от далече. Манастири и причудливи скали.

До скоро, Метеора!

На връщане минахме през много по-хубав път, половината време покрай морето, също толкова дълъг и избран по предпочитание, без помощта на информационни технологии.

Санкт Петербург както го видях през 2010

Исках да напише впечатленията си от Тейде на Канарските острови, но попаднах на снимките от Санкт Петербург от 2010, и … Първите неща първо, както се казва на един друг език.

И така, беше много вълнуващо да се кача на самолета (с 30 минути време за прекачване във Виена) и да се озова в Санкт Петербург, който е най-северната точка до която съм била (до преди пътуването в Исландия).

След като кацнахме, се придвижихме някакси до Царское село, което е квартала с царски дворци и паркове, и, да, ние бяхме настанени някъде там, в една вила на Университета на Санкт Петербург, с наистина царски стандарт. Едно от най-луксозните места, в които съм отсядала за подобни работни срещи. Близо до Екатерински парк, който изглежда така…

С най-различни постройки около водата.

Освен това, пристигането ни съвпадна с първия (или втория) фестивал на Белите нощи, който се пада на 20ти-21ви юни, и цялата нощ е светло. Фестивалът представлява хора, ходещи, пеещи, пиещи, танцуващи, и празнуващи по улиците цяла нощ - нещо, към което с удоволствие се присъединихме, и в най-тъмният момент на нощта градът изглеждаше все едно малко след залез слънце.

А също през деня, Санкт Петербург е един много европейски изглеждащ град.

Има много забележителности, и много позлатени покриви и кубета, например Исакиевският събор. И места откъдето градът се вижда отвисоко. И много, много църкви и катедрали. Ние успяхме да видим няколко от забележителните места и замъци.

И това.

А улиците с каналите са грандиозни. Донякъде цветовете и стила напомнят Италия, но всичко е много по-голямо. И площадите са огромни. Може би може да се намери прилика със Стокхолм.

Тук се вижда и една от най-известните и живописни руски църкви, Възкресение Христово или Спасител на пролятата кръв… По-точно, построена на мястото където Александър II е бил смъртоносно ранен, и затова се нарича “Църквата на нашият спасител върху пролятата му кръв“.

Бяхме и до музеят на Космонавтиката и ракетните технологии, показващ скафандри, и различни ракети с които първите руски космонавти са летяли. Там беше и ракетата на първото куче космонавт, на която не мога да намеря снимка, затова пък имам тази:

На следващият ден посетихме дворците в Царското село, Екатеринският дворец, с известната Кехлибарена стая, от която нямам снимка, но могат да се намерят много такива. Дворецът е целият със златни или позлатени орнаменти.

И отново много красиви паркове - това май е същият Екатерински парк.

Аз бях единствената, която разбира какво пише по менютата в ресторантите, и трябваше всеки път да превеждам менюто. И имената на ресторантите.

Санкт Петербург може да изглежда европейски, но си има типично руски привкус, особено в предградията, където са типичните огромни панелени квартали, и на излизане от някои метро станции.

На последният ден имахме време да посетим Ермитажа, преди полета. Ермитаж – това е музеят за изящни изкуства, в който има картини от най-известните художници, много от тях импресионисти. За мен беше много вълнуващо, тъй като от ранно детство вкъщи имахме книги от Ермитажа с картини, които бяха много впечатляващи, и аз не мислех че някога ще ги видя на живо.

И така, редяхме се на километрична опашка за билети, и аз отидох до малкото кафене да взема нещо за пиене. На пода забелязах синя банкнота, която вдигнах, вярвайки че е 500 рубли или нещо подобно.

Беше 500 евро. Което се равняваше на половин наем в Амстердам. А за Русия, вероятно една заплата, или повече. Държах я в ръка и се оглеждах, няма ли някой да си я потърси. След това я прибрах и се наредих за кафе. Все още никой нищо не казваше, нито даваше знак че нещо липсва. Аз бях в голяма дилема, какво да правя с находката. Обадих се на приятеля ми в Холандия, който ме посъветва да я занеса на пазачите. Ха!

След това, влезнахме в музея, и видях на живо всички картини които бях виждала по снимките вкъщи. И още картини, от които най-много ме впечатлиха тези на Кандински. Интересно е как от пъстри пейзажи изкуството на Кандински става все по-абстрактно (това като че ли идва и с възрастта и развитието на артиста, формите стават все по-абстрактни, но цветовете остават).

След това, отидохме до летището, и обратно вкъщи. В Амстердам проверих дали банкнотата е истинска. Казаха ми, че ако е фалшива, ще я задържат. Но се оказа истинска, и ми я върнаха.

Интересно място е Санкт Петербург. Или поне беше преди няколко години.

Енгелберг

Откакто големият ни син достигна възраст подходяща за каране на ски, ходим всяка година за около седмица на ски в Алпите, за да се учи да кара, а сега и малкият ни син навлезе в тази възраст.

Щеше да е хубаво да се каже, ходим на ски, но всъщност ходим на зимна почивка, където те карат ски, а ние не особено.

Предната година (2022) отидохме до един голям ски ресорт, Енгелберг, който е на час от Цюрих, и има огромен брой писти. И тъй като отидохме точно в края на Ковид ерата, нямаше много посетители. Може би, имаше повече писти отколкото посетители.

Както и да е, Енгелберг е цял един град от хотели, ресторанти, и спортни магазини. И ние си намерихме нашият малък хотел, и се нанесохме там, в две стаи, в едната двамата ни сина, в другата ние с кучето ни, Фродо, което обича да спи по цял ден и не кара ски.

От прозореца се виждаха планините, и други типични хотели.

Интересно за Енгелберг е, че от едната страна има планина с писти, които са на слънце дълго време от деня, а от другата страна има планини с писти, които са в сянката. Големият син караше ски в сенчестите писти, а малкия в подножието на слънчевите. А ние се разхождахме някъде по средата.

Интересно също, че към края на Февруари коледната украса все още стоеше. Изглежда, жителите на града си я харесват, или пък туристите.

Първият ски ден започна леко нестандартно, защото имаше лоша прогноза, детските писти не бяха отворили, и решихме че всички ски курсове за деня са отменени. Отидохме да се разходим с един лифт.

Оказа се, че близкият ресторант е на около час път, и тръгнахме през снежната гора. Имаше около 40см пресен сняг, със съвсем малко хора наоколо, съвсем малко стъпки, и цялата гора като че ли беше само за нас. Естествено, беше много забавно въргаляне в снега, пързалки при всяка възможност, бой с топки, и просто тичане в снега. А после стигнахме до една писта за ски, където все още не бяха ясно маркирали пътеките и пистите, след последният сняг, и аз реших, че ще е по-забавно да вървим по пистите. Тъй като не бях сигурна това писти ли са, или пътеки. Оказа се, че са пътеки, но за снегоходки. Ето какво става, като се ходи там без снегоходки… оказва се, че ако човек може да прави огромни бързи подскоци, може да се придвижва сравнително безпроблемно. Но, ние не можем… затова на всяка крачка затъвахме и трябваше да се движим понякога с помощта на ръце, крака, и каквото има друго наоколо.

Това беше твърде забавно приключение, и ми напомни дните от моето детство, когато падаше сняг до коленете, не го чистеха, и сутрин трябваше по подобен начин да се придвижвам по тротоарите в Пловдив.

След това се измъкнахме от пътеката за снегоходки, и тръгнахме по утъпканите пътеки към ресторанта. Пресякохме пистата за ски, и стигнахме до там. В ресторанта имаше доста 10-12 годишни деца, и не чак толкова възрастни.

След това се прибрахме към лифта. Между другото, Енгелберг означава Планина на Ангели, и затова трябваше да правим ангели в снега.

На другия ден заведохме малкият син на неговото ски училище, големият се оказа че е на другата планина, отсреща. След като го заведохме, разбрахме, че неговата група е почнала на предният ден, и карат на пистата която бяхме пресякли, и групата му е точно от децата, които видяхме в ресторанта.

След като оставихме и двамата да се забавляват, ние отидохме да разгледаме планините. Само че времето не се очертаваше много стабилно, затова не можахме да отидем много далече. Видяхме манастира от високо, и цялото селище.

На следващият ден времето беше хубаво, и след като оставихме всеки по съответното ски училище, отидохме по-високо. Този път, по утъпканите пътеки. И пак имаше съвсем малко посетители, което лично на мен много ми допадна. Пътеките са подравнени от електрически снегорини-шейни, снегът е на релефни линии, и е много приятно да се стъпва по тях, преди някой друг да е стъпил.

Успяхме и да поседим на външните маси на една алпийска колиба, и да пием горещ шоколад, любувайки се на гледката.

Тази °колиба° е жилището на едно семейство, което предлага напитки и сандвичи на посетителите. И хората се придвижват основно със ски от една колиба до друга.

След това слезнахме до долу по пътеката.

Нашето куче може да се придвижва с подскоци в снега.

На следващият ден повторихме разходката, с изкачване, но вече беше облачно и студено, с прехвърчащ сняг. Затова пък формите на изострените върхове се виждаха много добре.

А на следващият ден беше последният ден от ски училището, който винаги завършва със състезание. Малкият ни син завърши на първо място, и получи медал (както всички участници).

Големият завърши на второ място, и получи медал (както всички участници).

И така, ски сезонът завърши успешно, и може би ще се завърнем пак догодина.

Вечерта отидохме в един от многото енгелбергски ресторанти, и решихме да се възползваме от възможността да си поръчаме фондю, тъй като вкъщи не го правим.

Довиждане, Енгелберг, коледно ангелско планинско село от хотели и манастир. Следващия път ще посетя дърводелската работилница и сиренарната, която е нещо като музей. А може и аз да покарам ски.