Севиля, перлата на Андалусия

Когато излезна от някое летище, и видя палми, знам че започва обещаващо преживяване.

Севиля през май е точно такова. Времето е тъкмо като началото на лятото, градът е зелен, (и не само), и часовете между 14 и 17 стават за разходка. За разлика от лятото, когато температурите се вдигат над 40 градуса. Пристигнах си в хотела след половин час път с автобус, и гледката от там беше разкошна. Оказа се, че по това време на годината градът е не само зелен, а и лилав, от цветовете на едни дървета, които са подобни на акации.

А в парковете на града има огромни фикусови дървета, които са много впечатляващи. Нищо общо със саксиените фикуси. В Севиля има много паркове и зелени площи, които осигуряват сянка и хлад, когато жегата настъпи.

Цялата атмосфера е много приятна - личи си че е южняшки град, с южняшки темперамент. Хората са по улиците, има много ресторанти, магазините работят до късно. Кварталът в центъра е със стари къщи и много тесни улици, и катедралата, или някоя част от нея се вижда отвсякъде.

Атмосферата доста наподобява на някой град от южните Балкани, където всички са излезнали привечер да се поразходят на главната, или стоят и си приказват на улицата. Вярно, има много туристи, но не само. Ресторантите са пълни и с местни обитатели. Храната се сервира в обща чиния, и се разделя за всички. За храната в Испания може много да се говори, но едно е сигурно - определено си заслужава (стига човек да се ограничава малко от пържените неща). А в ресторанта където вечерям, има много глави от (истински) крави за украса. Което е малко смущаващо.

Следващият ден беше работен, но по испански маниер имахме дълга обедна почивка, между 13.30 и 15.00, която изкарахме на една хотелска тераса, тъй като цялата работна среща беше в един хотел. Терасата разкрива хубава гледка. Определено фотогеничен град. По-късно разбрах, че е около 700000 население, значи, доста голям. Като се има предвид, че съществува от римски времена, и че е столица на Андалусия, не е изненадващо. Обядът се състои от различни тапаси, които като че ли не свършват. Също така, опитах автентична сангрия, която е питие от вино, лед, газирана напитка, и може да има и плодове, и е много подходяща за топло и сухо време.

След края на работната среща потегляме към планираната визита на Алказар. Алказар е името на този тип замъци, не е индивидуално за точно този в Севиля. Има доста Алказари в Испания, а и извън нея. Хубаво е, че има някой който да разказва и да ни даде малко контекст и история на нещата, които виждаме.

Алказар в Севиля е една от най-впечатляващите сгради, които съм посещавала. Всъщност, беше и една от основните причини да очаквам с нетърпение визитата до Севиля. Няма да разказвам всичко, но ще спомена, че това е дворецът, в който е живял кралския наместник, или губернатор, в Севиля. Първоначално Алказар е бил построен от арабите, които са владеели града до към 12ти век. После, те са били изместени от испанците. Същевременно, едно от най-опустошителните земетресения унищожава величественият дворец на арабския владетел. Испанският губернатор решава да построи дворец, който да запази голяма част от естетиката, но да си е ясно християнски. И така се появява Алказар, или поне частта му от 12/14ти век. А по-нататък има пристройки в типичен испански стил от 18ти век, които са като кръпки. Тази порта е една от малкото оригинални части от арабският дворец.

Идеята е била да се впечатлят и всички чуждестранни посетители, и да се принизят донякъде. Дворецът не е в типичният стил с вход и предверие. Освен мозайките и великолепните геометрични форми навсякъде, отвътре е като лабиринт, в който се редуват тъмни и светли помещения, и салона за посещения е чак след няколко коридора и стаи.

Тази част е една от впечатляващите, и когато дворецът се използвал, във водата имало риби, и цялата сцена представлявала изображение на райска обител.

Навсякъде има изобразени лъвовe, които са символи на испанкото кралско семейство. Някои са доста симпатични.

Освен това, точно 15/16 век съвпада с откриването на Америка, и то от испанците, и тови дворец става начална точка на всякакви експедиции, и всякакви пътувания с кораб до там и обратно, тъй като трябвало да се получи разрешение от там.

Беше пълно с посетители, и доста трудно да се снима без да се вижда някой.

Освен самият дворец, има прекрасна градина, с всякакви растения от цял свят. А на едно от дърветата имаше папагал (не че е типична птица за там, явно има малка група папгали които са се приспособили към условията в Севиля и си виреят, както в Амстердам), който беше доста гласовит, и накрая отлетя.

Едно от интересните места е Баните на Доня Мария де Падила, която била любовница на крал Педро I Жестокият, и живеела в двореца. Баните представляват крипта със сводове, в която има вода. Температурата в криптата е с около 15 °C по-ниска от тази навън, и заедно с малкото мистериозна светлина и отраженията на арките във водата, мястото създава особено усещане.

След като посетихме Алказар, нашият гид ни разказа още някои истории, свързани с улиците по които минахме. Едната от тях доста се запечата.

Тази история е свързана с гоненията на евреите още през Средновековието.

И така, в Севиля, заедно с арабското население и иберийците, имало голям процент евреи, които живели в техен си квартал. От един момент нататък, испанците (иберийците), били доста враждебно настроени, дали защото евреите били добри търговци и доста заможни, или по други причини, не мога да кажа. Но, кварталът им се оказал с вход и изход - по-точно, можел да се заключи, и, всъщност, бил точно гето, макар и с хубави къщи. Въпреки че управата на града нямала много против тях, испанците имали, и в един момент се настроили дотолкова, че започнали кръвопролитна саморазправа. Поне официално, армията не била част от това. Населението избило огромна част от еврейското население на този квартал. Малкото оцеляли (около 10 процента, или няколко стотин човека), били принудени да приемат католицизма. Въпреки че го приели, те не могли да преглътнат случилото се, и огромните загуби, които преживяли, и започнали да замислят как да саботират испанците и управата им. Същевременно, дъщерята на един от най-изявените и заможни евреи била влюбена в испански рицар, и издала плановете. Той разбира се се обърнал към градския владетел, и всичко било потушено. А дъщерята разбрала как е предала родът си. Останала да живее в къщата на баща си до старините си, измъчвана от угризения. И пожелала да и отрежат главата след смъртта и, и да я оставят на улицата, за да напомня какво става с тези, които предадат своите роднини. Така и станало. Главата и стояла с надпис, години наред, на този ъгъл. След това имало череп. А сега е останал надписът, и името на улицата, е на нея и нейното семейство.

След тази невесела история, се отправихме на вечеря в ресторант, в който имаше много религиозни картини, висящ jamon (испанката шунка от пушен бут), и след 6-7 тапас предястия дойде и основното ядене, а после и десерт...

На следващият ден, след работните срещи, отидох на фламенко концерт, нещо, което не трябва да се пропуска в Севиля. В моите представи, фламенкото беше танц на жена с особена рокля, която се размята. А всъщност, фламенкото е много повече от това. Има изпълнители, група от певец и певица, музикант с китара, и фламенкото може да се играе от танцьори и танцьорки в различни комбинации. А танцьорите могат и да пеят.

Фламенкото е много експресивен танц, и е известно с това, че разкрива страстта на испанците. Представлението беше много впечатляващо.

За първи път видях бели платна, опънати между къщите с цел да пазят сянка по една от централните улици. Аз бях там май месец, и вече беше около 30 градуса, а по-нататък, лятото, става над 40. Така че има много смисъл в тези платна.

Отправихме се към един ресторант с невероятни тапаси, който местните ни колеги бяха препоръчали. А на път за там, минахме през по-малко туристически, но много приятни квартали, които показват креативността на обитателите на Севиля.

На последният ден имах време да се разходя с влак до Кадиз.

Влаковете в Испания, поне в Андалусия, се достигат след 2 проверки. На гарата е малко хаотично, и машините за билети не са лесни за разбиране, а на гишетата има огромна опашка. Всеки билет е свързан с даването на лични данни - имена, паспортен номер, и може и други данни. Първо проверяват билета на входа лъм пероните, после на самия перон. Тогава може човек да се качи във влака. Отделно има още една проверка във влака. Иначе, пътуването е удобно и бързо. Влакът се движи винаги с някакво закъснение, но е поносимо.

Слезнах след около 2 часа в Кадиз, градът който е може би най-западната точка на Испания, пристанището, което свързвало Новия свят с Испания, и от което експедициите нататък заминавали.

Градът е много живописен. Най-доминантна е старата катедрала, а около нея е пълно с малки улички, всички с магазинчета или ресторанти. Аз се отправих към морето, тъй като нямах много време. Това е Атлантическият океан.

Градът е опасан от защитна стена, и по нея може да се ходи, докато се стигне до някакъв парк, и пристанището. Аз не можах да стигна до там, отидох към някакъв стар замък, но той не беше отворен за посещения. Имаше хора на плажа.

После отидох пак към стария град, и се отбих на пазара. Пазарът е място, където се купува и продава храна, или за консумиране веднага, или за вкъщи. Много живописно място, където имаше толкова хора (основно местни, или поне това си мисля), че не снимах много. Явно е хубаво място за обяд. Уличките много ми харесаха, и ми напомниха Созопол, или Несебър. Имаше и доста туристи. Като цяло, типичен крайбрежен стар град (Кадиз се води един от най-старите все още населени градове в Европа).

А след това се върнах с влака в Севиля. Имаше какво още да видя там.

Тръгнах покрай реката, и пеша стигнах до Плаза ди Спаня, изключително място, което най-добре показва какъв град е Севиля. Огромен площад, ограден от величествени сгради, и парк от другата страна. Много просторно и приятно място, с конски файтони за желаещите разходка.

След това продължих през парка, към централните търговски улици. Исках да намеря някакви интересни сувенири, но не беше лесно. Навсякъде еднакви, фигури, чинийки, или неща, които не биха паснали вкъщи. Затова продължавах да обикалям, но без особен успех. Отново минах през старият град, с тесните улички и бели къщи. Там магазините работят до много късно, заради туристите.

Севиля е града на портокаловите дървета. Има над 40 000 такива, с цел да предоставят сянка и да охлаждат града в жегите. Накрая влезнах в последния възможен магазин, целият посветен на темата портокали, и си взех от там една свещ и портокалов ароматизатор за вкъщи, като магазина затвори след мен в 22:30. Дълъг ден, типичен за Севиля. А рано сутринта ми е полета.

Барбадос, август 2023

За първи път чух, или по-скоро, прочетох, за Барбадос от книгата Капитан Блъд, която четях като бях на 11-12 години, и в която става дума за изтънчения пират Капитан Блъд, който кръстосва океаните и отвреме навреме отива до Барбадос, където се събират пиратите. Или нещо такова.

След това съм виждала снимки от Карибските острови, които винаги изглеждат нереално, най-вече заради цвета на водата, който е тюркоазено син, и пясъка изглежда бял. Нещо такова:

Затова си мислех, че никога няма да отида на тези острови, тъй като са толкова надалече от всяко място, където бих могла да се озова, а и изглеждат като сън.

Разбира се, като ме поканиха да взема активно участие на конференция която се организира в Бриджтаун. Барбадос, не ми отне дълго време да се съглася.

Съчетахме пътуването с това до Флорида, и хванахме самолет от Маями. Пътувахме над океана, и някои от гледките бяха невероятни.

Пилотите дадоха на двамата сина по една значка за пилоти от American, тъй като малкият надникна в кабината им.

Като кацнахме, посрещнаха пътниците от самолета с песни и танци, нещо което за пръв път ми се случи.

След това отидохме до хотела. Бяхме в един от хубавите хотели, където се състоя конференцията. Ето това е гледката която се разкри от там.

Направо мечта. Веднага отидохме на плажа, и водата беше много приятна, пак с доста големи вълни, а пясъкът съвсем ситен и различен от този с който сме свикнали, защото е направен от корали, а не от миди и други морски животни.

Извън конференцията не видях много от града Бриджтаун. Бяхме леко изолирани в този хотел, и всъщност не разбрахме много как живеят хората там. Барбадос има сложна история, и преди голяма част от острова е била в плантации за отглеждане на памук и захарна тръстика, като плантациите са били движени от робски труд. Сега островът е демокрация, а преди две години са се отделили и формално от британската монархия. Шофьорът на такси (който се оказа рехабилитатор през седмицата) ни разказа, че и доста хора емигрират и ходят до Щатите да работят там. А голяма част от естествената природа е заличена заради плантациите. Все пак, има какво да се види като природа, а следващият път като отида там бих останала в града да разбера повече за живота там.

Ние отидохме първо до Велхман Хал Гъли (Welchman Hall Gully), което е пропаднала пещера, погълната от джунглата. Там е дивата природа на Барбадос, и могат да се видят интересни дървета, огромен бамбук, какаово дърво и дърво индийско орехче (или индийски орех). Разбрахме, че там правят и детски лагери когато децата от Барбадос са във ваканция.

Първо се изкачихме по едни стълби към платформа, от която се вижда вулканична планина, но видимостта не беше много добра, така че на снимката не се вижда добре. По стълбите имаше лиани, които се спускат от дърветата, и цепнатини в скалите. А после видяхме най-високите палми, като 8-етажни сгради.

По-нататък разгледахме цялото пространство на Велхман Хал Гъли. По дърветата има "зелени маймуни", ние бегло мернахме как пробягват, но не можахме да ги видим отблизо. Това беше (и е) най-интересното място в Барбадос, поне за мен. Има и много плодови дървета, освен какаото. Също се счита, че там са създали първият грйпфрут като са направили присаждане от две различни дървета.

Ето го гигантският бамбук. Използва се за строене на мебели, и дори къщи. Както и листата на някои палми, за покриви.

А това дърво е било свалено от урагана Елза през 2021, който причинява огромни щети на острова. Все пак, дивата природа се възстановява с бързи темпове.

Почти е трудно да се каже, кое е част от скалите и пещерните останки, и кое е част от растителността.

На връщане няколко туриста ни питаха дали сме видяли маймуните, като че ли това е най-важната гледка. Казах им, че тичат по дърветата.

А ние продължихме към следващата спирка, Flower Forest, или гората от цветя. Оказа се ботаническа градина, където екзотични цветя растат в естествената си среда. Също много впечатляващо място, с цветя и цъвтящи дървета от джунглата. На входа има магазин за красиви керамични изделия ръчно направени в общност за занаяти.

Не само цветята, а и дърветата допринасят за цялостната приказна атмосфера. Както и огромните папрати.

Имаше красива беседка, отново с ръчно-направени керамични орнаменти.

Незабравим ден.

На следващия ден не можах да разгледам много, за сметка на това останалите успяха да видят неразрушена пещера (Harrison's cave), и много маймуни.

На следващия ден успях да се измъкна за разходка с лодка и шнорхели. Идеята е да се видят морски костенурки, и ние успяхме да видим няколко. Също така потопен кораб, който се оказа потопен специално за да бъде туристическа атракция. Също така, успяхме да поплуваме измежду огромно ято рибки, които нашите гидове примамиха с парчета хляб.

Най-забавното беше накрая, когато можехме да се пускаме по пързалка от лодката във водата.

Върнахме се покрай морето към хотела.

Вечерта имахме късмета да посетим един ресторант галерия, с прекрасна гледка към морето, и картини от местни творци.

Последният ден от Барбадос беше интересен. Сутринта отидох с няколко колеги от Норвегия на закуска в града. Това беше единственият път като отидохме някъде пеша, и се оказа че сме близо до конски колодрум, където жокеи бяха изкарали конете. Явно, конските състезания са голямо нещо в Барбадос.

След това минахме покрай някои типични (или не толкова) къщи.

Походихме десетина минути, и стигнахме до мястото за традиционна храна, което означава силно пържена храна, от сутрин до вечер, с специфични люти сосове. Както и да е, опитах типичния рибен сладкиш (fish cake) и още едно-две неща, но този вид храна няма да ми понесе дълго време. Ето тази табела са вижда от мястото.

След това се върнахме на конференцията, до следобеда.

Следобедът беше свободен и имахме специална дейност, от нашата си семейна програма.

Тъй като целият ни престой в Барбадос беше само четири дена, решихме да се възползваме от възможността да се качим на истинска подводница. Разбира се, само туристическа подводница, която слиза до около 50 метра дълбочина.

И така, отидохме да си чакаме реда, и влезнахме в подводницата, като имаше приятна реге музика типична за Карибските острови.

Първото интересно е, че цветовете се губят, колкото по-надолу се спускаме, и става все по-синьо. Първо изчезва червеното, после оранжевото, най-накрая и жълтото почва да се губи, и остава само синьо/сиво. Съвсем различно от представата за шарен коралов риф. А корали има. Дъното е много интересно, с растения, корали, и ята от малки и големи риби. Например, на следващата снимка се вижда ято малки сини рибки.

Второто е, че се опитвам да разпозная някоя от рибите, показани на постера. Чак на връщане успявам.

Отново имаше останка от кораб или голяма лодка, потънала на морското дъно. Изглежда, този път не нарочно потопена, на 40-50 метра дълбочина.

След това много впечатляващо приключение, се завърнахме на повърхността.

Вечерта опитахме от известния пунш с ром, който определено пасва на пейзажа.

А след това попаднахме в може би единствения японски ресторант в Барбадос, който е на самия бряг. И тъй като беше точно правилният сезон за излюпване на морски костенурки, окачахме се свидетели на едно такова - по-точно, от ресторанта спасиха двайсетина малки костенурки от това, да влезнат директно в морето след като се излюпят. Майките костенурки снасят яйцата на брега и те остават там, а после, костенурчетата като се излюпят, отиват към морето, където има голяма опасност да загинат - или поне повечето от тях. И тъй като са застрашени от изчезване, това не би било добре. Затова местните им помагат да оцелеят като ги задържат на сушата известно време и ги хранят, докато са готови да се справят. Или поне се надявам да е така. Ето ги и малките костенурки.

А как изглеждат като порастнат, може да видите в пътеписа от Флорида.

След този изключително интересен ден трябваше да си тръгнем още през нощта, за да хванем ранен полет.

А Барбадос сега е любимото място на децата, и като ме питат кога ще ходим пак, трябва да кажа - надявам се, скоро.