portugal

Най-накрая събрах сили и време за Португалския пътепис.


И така… ден 1:

Кацаме във Фаро, откъдето хич не се моткаме, а се мятаме на един влак за Сагреш. Фаро е столицата на провинцията Алгарве в южната част на Португалия и най-големият град на тази провинция. Сагреш е градът, който се намира на най-югозападната точка на Португалия.
Португалските железници са сравними с българските, ако не и по-зле. Бавни, мръсни и изрисувани отвсякъде с графити. Това с графитите не е само по железниците, а навсякъде. Ха, и железниците хич не са предназначени за хора над метър и осемдесет, но на кой му пука.
Достигаме до Сагреш по някое време следобед, след като сме се нагледали на маслинови дръвчета, палми и игрища за голф. Игрищата стоят прясно зелени, някак абсурдно се вписват в пейзажа.

Сагреш е един много пуст град. Все още е преди туристическия сезон, макар и малко преди, и няма особено много хора. Има много нови бели къщи с голям брой стаи, предназначени за квартири на туристи. Познато?
Бързо, бързо, бързо на морето. Не на плажа, вече е късно, пусто а и водата е твърде студена, за някой свикнал с 23-27 градусова морска вода. Има отвесни червеникави рифове, които се издигат някак сурово над водата. Европа свършва тук, изведнъж. Без плавни преходи. Бам и край. Неслучайно хората са вярвали, че това е краят на света едно време.



Има някаква крепост, типична за Португалия, изглежда така са се защитавали от нападенията на маврите. Отиваме да я разгледаме. Крепостта хич не е малка, вътре има фар и различни съоръжения, топове и крепостни стени. Чудя се как ли са живели тези, които са стояли тук ден след ден. Навсякъде рифове. И едни красиви червеникави и сини цветове.

После се прибираме и отиваме в един от двата бара в Сагреш, където безсъвестно ни лъжат за цените. Тогава се местим в другия бар.

Ден 2.
След дълго обмисляне на различни планове се оказваме в един доста весел град – Лагос. Напомня ми Несебър, толкова е туристически, но и приятен. Тук поне има хора – взели last minute почивка групи от английски пенсионери основно. Но какво от това. Слънчево, топло, красиво. Между другото в Португалия е пълно с котки. И риба. Печена риба на грил. Да не се отплесвам. Отидохме за около час на плажа. Вечерта намерихме едно място за коктейли, и до края на вечерта разговорите се провеждаха на полу-холандски полу-неопределен език.



Ден 3.
Дългият преход от Лагос до Виламаура.
40 км. Напомни ми на приключенията от Боровец до Пловдив миналата година. Опитахме с влак, като се озовахме в някакви предградия на друг град, които изглеждаха като извадени от списание за курортни градове, построени в последните 5 години. Не, нямаше транспорт оттам до Виламоура. А, трябваше да стигнем до 5 часа. След като ни упътиха, че на 2 км има спирка на автобус, се запътихме нататък.



Оказаха се доста повече от 2 километра. Но ние не се отказвахме и вървяхме по пътя без тротоар в жегата. Добре че накрая разумът победи, и взехме такси до курорта.

Ден 4,5,6
Училището във Виламаура се оказа в един невероятен хотел, предназначен за райската почивка на английски семейства… Това беше най-добре организираното училище, на което съм била. За съжаление нямаше много време за плаж и плуване в басейна, но успяхме да поразгледаме комплекса. Виламоура е била село някога, а сега е най-големия туристически курорт в Европа. Има безброй луксозни хотели, яхти, и прочие неща, караоке барове, други типични английски неща, и всичко, което да те накара да се отпуснеш и да развържеш кесията. Не е точно моят мечтан курорт, но пък на харизан кон зъбите се не гледат.



Ден 7



Успяхме да разделим групата, като някои представили се изпокараха, и потеглихме за Фаро. Този път по-отблизо. Фаро е малък и красив крайбрежен град. Стар, обграден с крепостна стена, малки стръмни улички и арки. Хората живеят истински живот там. Пазаруват от малки магазинчета, познават съседите си и се усмихват наистина. Като че ли там се е запазило нещо, някаква същност, която в развитите северни страни се губи. Хората стоят по кафетата на улиците и изглежда, че си говорят за нещо по-различно от времето и плановете за ваканция. На средата на градския площад един огромен футболен екран, където гледахме Полша-Германия.



Ден 8
Последният ден, преди полета взимаме една лодка която обикаля измежду ивиците земя в океана до Фаро. Там има резерват за птици. Самите ивици земя не са нищо особено… но стигаме до едно по-голямо островче с плаж. И това е плажът от приказките. Съвършен. При това почти никакви хора. За съжаление имаме само 40 минути там. И тръгваме обратно. Към летището.



Поне знам, че няма как да пропусна да се завърна в тази страна. Трябва да се видят Порто и Лисабон.

Америка, пътепис със закъснение

Най-накрая се сбъдна една от пътните ми мечти - отидох до Щатите. Винаги ми е изключително интересно да отида някъде, където начинът на живот е различен от познатия ми. Разбира се “отидох до Щатите” не значи много, като се има предвид колко голяма и разнообразна страна е това - все едно да кажеш “отидох в Европа”.

И така, след близо дванадесет часа полет кацнах в Лос Анджелес, Калифорния, с още няколко колеги. Това бе определено най-дългият полет в живота ми, и не ми понесе особено добре. След това мина най-дългата паспортна проверка, заради огромната опашка и малкото обслужващи. Накрая все пак се изнизахме от сградата на летището, и намерихме микробуса, който щеше да ни закара до конференцията. Хотел на брега на Тихия океан, в едно малко градче - Вентура, в южната част на Калифорния.



Пристигнахме в ужасно състояние, след като вечерята в хотела беше минала, и попитахме хората от кухнята дали можем да намерим нещо за ядене. Те, като ни видяха, ни съжалиха и донесоха някаква останала изстинала вечеря, а и ни направиха място, където да я изядем. На всичко отгоре имахме привилегията да видим и кухнята на хотела, което не знам дали е за съжаление или за радост. А после, все преди да сме спали, отидохме на първите лекции.

На другия ден имах възможността да се запозная с историческия център на Вентура, който се състои от внушителните 20-30 исторически къщи, които преди това са били кафенета или магазини, както и от един паметник. Освен това навсякъде растат палми, което не се среща често по познатите ми географски ширини. Все пак Вентура има хубаво крайбрежие, и освен Тихия океан, ако човек походи малко, може да види и някои заснежени върхове в далечината. Освен това ако влезе малко навътре в океана, може да види и делфини (това аз го пропуснах, но видях едно голямо колибри, или нещо такова.)



На следващия ден отидохме до съседният по-голям град, Санта Барбара, който направо ме ентусиазира, защото въобще не приличаше на разказите за американски градове, които съм чувала. Имаше пазар (!) на централната улица, с пресни зеленчуци и други фермерски стоки, и много заведения с маси по тротоарите. Също така доста хора се размотаваха по центъра, незнам местни или туристи. Забележителен бе и броят на бездомни хора, на всяка пейка по един-двама… а пейки имаше навсякъде по тротоарите на централната улица. За мен е странно това противоречие, защото ми се струва, че човек може да си намери работа в Щатите, но засега ще се огранича с даването на мнение по въпроса.
Всички сгради в Санта Барбара са бели или доста светли, а центърът е като на европейски град. Има и много приятни пясъчни плажове, а и малко симпатично пристанище с много места за хамбургери и бира. Въобще приятно.



След като конференцията приключи имах цял ден за размотаване във Вентура, което не беше много весело, но все пак имаше приятни моменти по залез слънце.



По-късно дойде Васко, с който се бяхме разбрали да пообиколим в югозападната част на Щастите, и на другия ден пътешествието ни започна.



Започна всъшност много добре, по една типична магистрала с много коли и едно голямо синьо небе с облаци, като във филм на Вим Вендерс. Отправихме се към един парк с гигантски секвои, с цел да видим гигантските секвои. Видяхме портокалови плантации по пътя, с пресни, узряли портокали… ммм. Също така доста нефтени платформи, по-скоро мини-платформи, като някакви роботи копаещи земята. И някакви странни лунни пейзажи. Започнахме да се изкачваме към планината. По някое време спряхме в една крайпътна кръчма, където ядох супа в хляб, доста приятно нещо, и там ни обясниха, че пътят през парка е затворен, заради снега. Тогава се сетихме, че е януари… и в планината има сняг. Стигнахме дотам, докъдето пътят е преграден и слязохме от колата. След като походихме 40 минути, видяхме няколко секвои, които нямаха нищо общо с гигантските. И трябваше да се връщаме, защото се стъмваше, а ни чакаше дълъг път. Тъй като пътят през парка беше затворен, трябваше да направим огромно отклонение, за да достигнем следващата цел.




Viva Las Vegas!



Лас Вегас, градът на забавленията насред пустинята. Има една много голяма улица със забележителни хотели, пеещи фонтани, екрани, задръствания, пияни туристи и … ами това е. А, да и казина в хотелите. По-скоро цели увеселителни комплекси, с кино, боулинг, барове, сцени, машинки за покер и други игри, карти и т.н. Ако се заседиш на някоя машинка, получаваш безплатен коктейл от някоя оскъдно облечена кака.
Ние отидохме до едно по-отдалечено казино, където бяха група приятели на Васко. Мен Лас Вегас като град и начин на забавление не ме въодушевява особено. Тук парите са съвсем издигнати в култ, но даже няма и свестен начин да ги похарчиш, без да се натопиш в кичозна, шумна и изпаднална атмосфера.
Иронично, това бе единственото място до което успяхме безпроблемно да стигнем от планираните.

На другия ден тръгнахме за Големият Каньон. Беше много странно да излезнем от къщата, в която спахме, и да се озовем директно в пустинята.



Както и да е, тръгнахме, и бързо стигнахме Аризона, с типичните сухи скалисти пейзажи, а и минахме покрай най-големия американски язовир, който захранва три щата. Над него седеше най-огромната дъга, която някога съм виждала.



Ние най-решително се бяхме отправили към Големия Каньон. Пътувхме, а дъждът който ни съпровождаше бавно се превръщаше в сняг. Докато не се превърна в съвсем сериозен сняг като стигнахме. Все пак Големия Каньон е на около 2500м и съвсем не е като крайбрежието на някой океан. И така, оказахме се заклещени в сериозна снежна буря. С истински сняг, вятър и мъгла.
А Каньонът си беше взел почивка този път и просто отсъстваше. Не се виждаше нищо от мъглата. Освен снегът, натрупващ се по шосето.



После обърнахме и си тръгнахме. Видяхме една група сърни да търсят оцеляла зеленина по заснежените храсти.

Бурята продължи и на връщане започна да става страшничко, защото единственото нещо, което се виждаше бяха огромните снежни парцали в светлината на фаровете, а пътят губеше очертания. Хич не ми беше до снимане в този момент. След като слезнахме с около 100ом, нещата се успокоиха, и продължихме по пътя през Финикс за Тусон, където щях да остана още няколко дена.

Тусон е един типичен южно американски град, т.е. се очаква да е топъл и слънчев през 90% от времето. И тук моят късмет пак се прояви и ме хвана единственият дъждовен ден през годината извън дъждовния сезон. Както и да е, и без това изкарах повечето време в кампуса на университета на Аризона, така че нямаше голямо значение. Кампусът е много приятно място, точно като по американските филми за университети, и хората (поне така ми се струва) ходят на лекции с ентусиазъм и гледат наистина да научат нещо. Има страшно много кактуси навсякъде, музеи и концертна зала.



И така обиколката ми завърши с полет до Лос Анджелес, от който видях само летището от земята, иначе самият град изглежда огромен от самолета, а и не особено привлекателно място.



След това се качих на полета на KLM за Амстердам, и спах около 7 часа от 9-те, което хич не беше лошо. Все пак се надявам следващия път да пътувам с някоя друга компания. И да видя Големия Каньон на живо.

Големият Каньон

... или какво видях от Големият Каньон при злощастното си посещение преди 4 дена:



Поука - не се ходи на Grand Canyon през зимата. Единственото любопитно нещо са сърничките наоколо.
Следва продължение.

Лондон отвисоко

Макар че Ради и аз не се приземихме в Лондон, а напротив, пристигнахме от тунела под Ламанша, бих казала че този път все отвисоко го гледахме.

Хронологично.
5.30 сутринта, събуждане, търчене и излизане. Решихме да почакаме градският транспорт, който трябваше да дойде след 3 минути, да пристигне за 4 на нашата спирка, и оттам след още половин минута да си хванем влака, който ни стоварва 9-10 минути преди заминаването на влака до Брюксел. Откъдето пък сменяме влак за Лондон. Градският транспорт не дойде след 3 минути, нито след 10, когато тичахме към гарата да хванем следващия влак (който пък трябваше да ни докара 5 минути преди тръгването на влака за Брюксел). Този го хванахме навреме, е закъсня с една минута, но това не би било фатално. Обаче той спря на половината път, заради някакво малко задръстване. За 5 минути. Можете да си представите ситуацията, в която мислено се прощавахме с Лондон и плановете за един интересен уикенд. Пристигнахме на гарата, и за всеобща радост се оказа, че и нашият влак закъснява! Така че успяхме – поне до Брюксел щеше да стигнем със сигурност. Все пак научихме няколко урока за холандския обществен транспорт.

В Брюксел престояхме колкото да си купим шоколад и да опитаме по някоя местна вкусотия, и дойде време за прекачването.

Досега не бях пътувала в Еуростар – влакът от Европа до Англия, минаващ през тунел под Ламанша. Всъщност, най-интересното, което човек може да види по пътя...



...е собственото си отражение.

Пристигнахме в облачен натъпкан и стресиращ Лондон по обяд. Всеки път като отида там, се изумявам как е възможно такива тълпи от хора да бъдат толкова добре организирани. Метрото пристига на всяка минута, винаги те обслужват навреме, въобще цивилизована страна.
Минахме през Трафалгар Скуеър, и на път към Биг Бен пресякохме Темза. На брега на Темза е London Eye – окото на Лондон. Най-огромното виенско колело, на острова.



Точно нататък се запътихме. По пътя – на всеки 5 метра – улични артисти. Всеки с номера си. Незнам как успяваха да не се заглушават (може би защото повечето не говореха).



Успяхме да се качим на Колелото! Което се оказва че е поставено там от Британските авиолинии. Пожелаха ни приятен полет – и ето ни във въздуха. Гледките наистина си заслужават. Сега мога да се похваля, че съм виждала Биг Бен отгоре, и останалите сгради на парламента, замъци и други.



След като ни приземиха, се сблъскахме с лондонския дъждец, и за да се подслоним някъде, влязохме набързо в County Hall Gallery, където има перманентна изложба от скулптори на Салвадор Дали. И няколко картини от Пикасо – в мазето. Честно казано, очаквах да има живопис на тази изложба и беше леко разочароващо да видим отново скулптори на Дали. Все пак предишния път като бяхме попаднали с Ради на такава изложба, скулпторите бяха предимно на часовници във формата на пържени яйца, а тук акцентът беше поставен върху жени с чекмеджета по тялото. Естествено струваше си да се видят!

Колкото и да се подслонихме, трябваше да излезем, и пак да се порадваме на ноемврийското време. Успяхме да се повозим на двуетажните червени автобуси – на втория етаж.



Побързахме да се приберем, и да навестим хората, които отивахме да видим. Изкарахме приятна вечер по български. Само виното не беше българско, което може и да звучи логично, но се оказа, че в магазина имало българско вино предишния ден, а нашите хора купили всички 3 бутилки, и ги изпили. Е, ние пихме чилийско.

А в хотела ни бяха настанили на 12ти етаж – добро решение за уличния шум. Гледката на Лондон отвисоко под този ъгъл също се оказа хубава, макар че най-забележителните сгради не се виждаха.



На другия ден успяхме да разгледаме някои магазини, около Пикадили Съркъс. Лондонската коледна украса е забележителна.



После наред беше парка St. James. Интересно, това дръвче се бе заблудило да цъфне по средата на ноември. Заради глобалното затопляне или нещо друго. Е, на нас не ни беше особено топло.



Паркът е нещо като огромен „кралски двор”, с широк път, водещ към замъка. Така и не дочакахме смята на стражите.



От другата страна на двореца започва друг парк – Hyde park – не успяхме да го разгледаме добре, но видяхме един доста забележителен паметник – на доброволците от Английските и други колонии в Азия и Африка, паднали през Първата и Втората световни войни.

Изпратихме Лондон (или Лондон ни изпрати) след чаша ароматен ментов чай в една сладкарница.

Пътят към Лайден

Отново на път, отново на колела.
Отново хубав есенен слънчев ден.
Неделя по обяд, подкарваме велосипедите на юг от Амстердам. Днес трябва да изминем около 40км на колелата, поне такъв е планът, и после да се завърнем с влак.

Пътят започва с Амстердамската гора, която не е истинска гора, а е парк, направен да прилича на гора, или по-скоро оставен да подивее. Много е голям – като истинска гора; има блата, поляни, и канал за тренировки по гребане, покрай който караме в началото.

По-нататък караме в градчето (предградие) Алсмер, което, разбира се, е абсолютно празно – неделя по обяд е все пак! Успяваме да продължим, след допитване до компаса, и се изнизваме от Алсмер – призрачния град. Следва едно големичко езеро, с водна кула, която точно този ден е отворена за посещения, но нас ни влече целта – Лайден, така че я пропускаме, без да разберем какво крие. Може би резервоар за вода, или нещо друго.




Спираме за почивка на нещо като къмпинг и яхтено пристанище, което е пълно с яхти. Чак водата не се вижда от тях. Аз ако имах яхта, нямаше да я държа там, в такъв хубав ден, но може би хората имат нещо по-важно да правят. След като се поосвежихме и отпочинахме, продължихме.



Тук започна още по-хубава част от пътя. Озовахме се на едно съвсем ново шосе, което се преля в друго, отвреме навреме преграждано със саксии по средата (?). През цялото време се движехме покрай един канал, по който пък се движеха яхти, корабчета и какви ли не плавателни съдове. По-късно разбрах, че това е каналът, който събира водата, източена чрез вятърните мелници от околната земя.



Покрай пътя - идилична картина, характерна за Холандия в хубав слънчев ден ( ама като е мрачно... няма и помен от това!)




По-нататък, малко преди Лайден (все още се движехме по правилния път, а и нямаше как да се объркаме, на всеки километър табелка указваше пътя) започнахме да забелязваме функциониращи вятърни мелници от класически тип. Това не се вижда всеки ден – чудно като се въртят, дали помпат вода (или мелят нещо), или просто привличат туристи.



Достигнахме Лайден! Не за пръв път го виждам, но този път е още по-очарователен, огрян от слънцето. Компактен, типично холандски старинен град с канали, но и с отворено пространство ( ей това пък не е типично). И очарователни уютни улички. Лайден е университетски град, най-старият холандски уневерситет е тук, и има живот, въпреки че е неделя следобед. Обикаляме, пием кафе, обикаляме, попадаме на „крепостната стена”, или каквото е – забележително се извисява на цели 5 (или 7?) метра, и човек може да обхване града оттам. Разкриват се няколко внушителни сгради – кметство, църкви, и други.



На някои от къщите има изписани стихове, на руски, английски или холандски. Под този стих на руски има транскрипция с латински букви, и превод. Интересно, не им ли омръзва да го гледат. Като им омръзне, трябва да боядисат цялата стена отново.




Слънцето залязва, а ние се отправяме към гарата. Ако не се приберем преди осем, колелата ни може и да се превърнат в тикви...

Неделно разкарване

Превозни средства: Трамвай, Влак, Ферибот, Велосипеди

Дестинация: О-в Тесел,(Texel), Холандия

След дълго планиране успяхме да се организираме за еднодневна разходка до о-в Тесел, един от островите над Холандия в Северно море.
Хванахме най-хубавия уикенд на септември, и ето ни там. Час и половина с влак и 20мин. с ферибот от Ден Хелдер, и сме на острова. Незнайно защо през цялото време докато бяхме на ферибота, ни придружаваше ято врещящи гларуси, изпадащи в екстаз от вятъра, причинен от движението на ферибота.



На 10 метра от спирката на ферибота има барака за наемане на велосипеди, където се нареждаме прилежно да си вземем и ние. Тук последва леко радразнение от моя страна, като не получих подобаващ за ръста ми велосипед, а някакъв, от висотите на който твърдата земя изглеждаше недостижима. Намръщения холандец, предоставящ колелата донесе още 1-2, със същия успех и накрая с някакво садистично задоволство ми донесе детско колело със седалка на около 50см от земята. Нагласих я, и, уви, трябваше да се задоволя с това. Поне оцених добродетелите на моето собствено колело.

Тръгнахме.
Островът не е нещо много по-различно от типичната холандска провинция – големи зелени пространства с овце и крави, интересни къщички с красиви градини, вятърни мелници и тук-там по някое малко селце и църква с петле на покрива. Ако човек не е запознат с холандската природа (и липсата на такава), може и да се впечатли. Най-висока точка – 15 метра: Де Хохе Берх (Високият връх...). Наблюдателно място за птици, с каквито е пълно наоколо. Така и не можахме да я различим, въпреки тази забележителна височина.



Впечатляващо е също, че целият остров е обграден с диги, като ограда, предпазваща от нахлуването на вода на сушата. От другата страна на дигите – тази из морето – плажове. Огромни, обширни, безлюдни бели плажове. Прекалено е студено за къпане в морето. И как духа! Цветът на морето е значително по-блед от този на южните морета, но пак е красиво по своему. На плажът има наноси от огромни бели мидени черупки.



По-натаък се сблъскахме с няколко селца, основното впечатляващо нещо там бе пълната липса на хора в неделя следобяд. Предположението, че всички са отишли до съседното село-град се провали – и там беше същата пустош. За мен все още е загадка какво правят хората в по-малките градове и села в неделя – тези, които не ходят в Икея де (голям мебелен магазин, отворен и в неделя). Но на острова няма голям град с отворени магазини, всъщност има 1-2 отворени заведения в следващото село, където най-живите са се нагиздили и пият кафе на припек. Останалите са изчезнали мистериозно (дали не са отишли някъде в морето??). Все пак има някои будещи възхищение с пънкарския им стил и умението да позират за снимки обитатели.



По-нататък попаднахме на Национален парк – местност с няколко дюни. Дюни!? Ами ценят ги хората, направили са ги на парк. Има разяснителен център, свързан с морската природа, флора, фауна и прочие. И не е единствения. Навсякъде из Холандия се срещат такива. Борейки се с насрещния вятър успяваме да достигнем отново до брега, този път малко по-населен от немски туристи-пенсионери. Там изглежда от вятъра се бяха образували странни вретеновидни облачни структури.



По-нататък навлезохме в малка гора, пълна с капини. За малко да забравя най-важното и странно нещо: уж сме на дюни, а е борова гора! С капини, хвойна (май) и всякакви други високопланински растения. Как става това? И навсякъде около дюните – т.е. по крайбрежието на северно море – е същото. Дали от по-студения климат, дали от бедната песъчлива почва, незнам, но съчетанието е изумително – море и високопланинска гора.



Докато излязохме от гората, и трябваше отново да се бъхтаме срещу вятъра. Обяснението защо въобще, в Холандия, където няма височини, има нужда от колела с различни скорости (разбира се, нашите нямаха). Това си беше mountain biking. Каране със скоростта на ходене. Все пак се преборихме, и, треперейки се вмъкнахме на топло във ферибота.

Успешен ден, и най-важното – на следващия ден времето се развали!

Шотландски прелести

Няма да започвам с подробно описание на 9-те дена, прекарани в Глазгоу, един не особено забележителен град.
Ще започна с пътуването от Лондон до Глазгоу, 5 часа с влак. Още на втория час започнаха зашеметяващи зелени полета, от които растяха дъги. Нямам друго обяснение. По пътя видяхме поне 8-10 дъги от различни сортове. Имаше дори един шедьовър, цяла арка – от корените от едната страна до, хм, клоните, опиращи в земята.



После пристигнахме в Глазгоу и успяхме да се придвижим до къщата, в която щеше да живеем цели 9 дена. Отсега да спомена, че това е един от основните начини на хората да изкарват някой паунд отгоре – дават си стаята под наем на разни странници, че и закуска им правят на сутринта. Доста такива къщи видяхме. А тази беше забележителна класическа викторианска къща, с всички ексти! На моменти се чувствах като колонизатор в някоя екзотична страна, който аха да седне да си пие коктейла в 5, ех, уви не можехме да използваме по предназначение масичката с гарафата (дали е правилната дума?) с мартини.

Глазгоу, както споменах не е нещо кой знае какво, като се изключат 200-те църкви, които биха представлявали интерес за някой, интересуващ се от църкви. И огромната, нечувана Викторианска болница, прилична на замъка на Дракула.
На деветия ден наехме една кола. Действащи лица – Алис (България), Алесандро (Италия) и Анди (Германия). Анди беше смелия шофьор, Алесандро си беше „забравил” шофьорската книжка, а аз така и не се престраших, че и без това бъркам посоките, а там всичко е наобратно.
Hit the road, Jack! Само да не удариш колата.



Първа спирка: Лох Ломонд. Шотландия е разделена на Ниски земи (Low lands) и Високи земи (High lands). Това езеро се пада някъде на границата и е много красиво. Пътят дотам (както навсякъде!) е много хълмист и тесен. В Шотландия преобладават пътища с едно платно и отбивки, където едната кола спира, ако трябва да се размине с друга. Понякога има специална отбивка за правене на снимки на забележителните пейзажи. Скоростта на каране е изключително бавна и на човек лесно му прилошава. Така на нашия колега Але(сандро) му призля, дълго и продължително, което го направи източник на сърцераздирателни стенания по целия път. Честно казано и аз се чувствах леко зле, но неговото почти ми действаше... успокоително! Все пак достигнахме до Лох Ломонд и се измъкнахме от колата. Решихме да се разходим наоколо за половин ден. Тръгнахме по една широка пътека почти покрай езерото, което предизвика нови оплаквания от изтощения Але, който беше отказъл да си купи туристически обувки, защото не били в негов стил. На връщане минахме по доста по-трудна и малка пътека, доказваща, че туристическите обувки са хубаво нещо.



После тръгнахме за следващата дестинация – Гленко! Едно от най-красивите места в Шотландия, с най-високи планини (1300м) – Трите (или Петте) Сестри. И там отседнахме в една къща, и на другия ден тръгнахме да катерим един от хълмовете (за съжаление му забравих името). А това е гледка оттам.



Не можахме да намерим пътека надолу от върха, а и заваля дъждец – неотменим спътник в Шотландия. И тръгнахме посред папратите. Не знаех, че растяли в 10-15 см вода. Влаголюбиви растения. Подгизнахме класически, особено Але, с неговите маратонки.
Но беше красиво.
После тръгнахме на северозапад, към остров Небе (Skye). Има две алтернативи да стигнеш дотам с кола – по вода, или по мост. Решихме да пробваме първата, и се отправихме към едно градче, откъдето има ферибот. Привечер стигнахме градчето, и отседнахме в Къщата С Най-Прекрасната Баня На Света. Да не се отплесвам. И Атлантическия океан:



Ами честно казано нямам думи да го опиша. Направих около 30 снимки на този залез.

На другия ден открихме, че фериботът прекалено ще оскъпи нашето пътешествие, и решихме да се върнем до мястото с моста, което ни отне около един ден, поради бавните, описани по-горе пътища. За щастие на Алесандро, който си спести пътуването, защото ни напусна още след злополучния омокрящ поход около Гленко.
Аз не съжалявах, защото гледките (използвани в някои от Хари Потър филмите) си струваха.



Достигнахме до градчето с моста, а табелите вече бяха на 2 езика – английски (или шотландски) и галски.

Достигнахме и острова!
Интересно безлюдно място, има сигурно повече бутилки с уиски, отколкото дървета. Странното зелено преобладава. Хълмове, покрити със зелена (ама странно зелена!) трева и вулканични скали. Едни от хората, които ни приютиха, ни обясниха, че на този остров имало най-различни скали. Уверихме се, че имаше.
Тези например се наричат „Kilt rock” – Шотландска пола – защото са нагънати и на карета може би...



Отседнахме в един много приличен Хостел – общежитие за туристи. Научих се да играя класически покер с 3 открити карти. На сутринта открих това:



На другия ден тръгнахме нагоре. По една пътечка с надпис на Галски – така и не мога да го възпроизведа. Достигнахме до едно каменисто и скалисто възвишение – клиф. Скалист отвесен бряг. Най-ветровитото място, на което съм била досега. Буквално отнасящ вятър.
През цялото време се чувствах като вътре в някоя келтска история – не мога да го обясня добре, но някакси човек на място усеща много повече, отколкото като чете книги. Сигурно като отида (някой ден...) в Норвегия, ще мога да разбера малко по-добре и скандинавските истории за бог Один и Тор и прочие.



На другия ден тръгнахме. Едва се сдържам да не добавя още няколко снимки, но ще бъда скромна.



Стигнахме до Лох Нес – най-туристическото място. Чудовището не се появи и този път.
А после до Единбург. Прекрасен град! И бирата (ейл-ът) им е прекрасен.
Запазил средновековното си очарование, и пълен с актьори, поради започването на международния “Fringe” фестивал – театрален и изпълнителски фестивал. За съжаление шеще да започне един ден след като заминем оттам.



Не ми остана време да говоря много за уискито, кашмирът, и разни други местни забележителности. Което беше поразително за мен, беше броят поляци в Шотландия, изключително лесно различими от шотландците, поради нормалното си телосложение.

Успяхме да върнем колата невредима, а и нас самите.

А това е табела, стояща в автобусите в градския транспорт в Глазгоу, гласяща: Плюенето по нашия персонал нама да бъде толерирано. То е обида. Всеки шофьор е снабден с ДНК-комплект за проследяване на отговорния (за плюенето) човек. Пътници, които плюят по нашите шофьори ще бъдат законно преследвани.



Весела страна.