global wаrming

Nature има нов (поне за мен) уебсайт, посветен на глобалното затопляне, всички материали от който са безплатни. Похвална инициатива.
Една статия, която много добре уцелва болния въпрос – развитие или екология, и по-точно – развитие на „изостаналите” държави срещу еколкогичната инициатива на най-богатите, чиято дейност е допринесла за глобалното затопляне. Става въпрос за производството на най-евтината кола в света, дело на Tata, във Индия, на скромната сума от 1200GBP.
Имат ли право индийците на някакъв комфорт, при бедния им начин на живот, пък бил този комфорт неекологичен?
Моето лично мнение е, че имат.
Да, вредят на общия фон, на атмосферата и прочие. Ами тогава нека BMW или някой друг по-напредничав им отпусне толкова евтини коли...
Или друга алтернатива – ние, щастливците живеещи в развитите страни, да се ограничим малко, и да харчим електричество (въглища и т.н.), колкото и те харчат... Да слезнем от колите, да си изхвърлим пералните и да перем на реката. И да се качим на магарета. Не е толкова невъзможно. Или е?

Лондон отвисоко

Макар че Ради и аз не се приземихме в Лондон, а напротив, пристигнахме от тунела под Ламанша, бих казала че този път все отвисоко го гледахме.

Хронологично.
5.30 сутринта, събуждане, търчене и излизане. Решихме да почакаме градският транспорт, който трябваше да дойде след 3 минути, да пристигне за 4 на нашата спирка, и оттам след още половин минута да си хванем влака, който ни стоварва 9-10 минути преди заминаването на влака до Брюксел. Откъдето пък сменяме влак за Лондон. Градският транспорт не дойде след 3 минути, нито след 10, когато тичахме към гарата да хванем следващия влак (който пък трябваше да ни докара 5 минути преди тръгването на влака за Брюксел). Този го хванахме навреме, е закъсня с една минута, но това не би било фатално. Обаче той спря на половината път, заради някакво малко задръстване. За 5 минути. Можете да си представите ситуацията, в която мислено се прощавахме с Лондон и плановете за един интересен уикенд. Пристигнахме на гарата, и за всеобща радост се оказа, че и нашият влак закъснява! Така че успяхме – поне до Брюксел щеше да стигнем със сигурност. Все пак научихме няколко урока за холандския обществен транспорт.

В Брюксел престояхме колкото да си купим шоколад и да опитаме по някоя местна вкусотия, и дойде време за прекачването.

Досега не бях пътувала в Еуростар – влакът от Европа до Англия, минаващ през тунел под Ламанша. Всъщност, най-интересното, което човек може да види по пътя...



...е собственото си отражение.

Пристигнахме в облачен натъпкан и стресиращ Лондон по обяд. Всеки път като отида там, се изумявам как е възможно такива тълпи от хора да бъдат толкова добре организирани. Метрото пристига на всяка минута, винаги те обслужват навреме, въобще цивилизована страна.
Минахме през Трафалгар Скуеър, и на път към Биг Бен пресякохме Темза. На брега на Темза е London Eye – окото на Лондон. Най-огромното виенско колело, на острова.



Точно нататък се запътихме. По пътя – на всеки 5 метра – улични артисти. Всеки с номера си. Незнам как успяваха да не се заглушават (може би защото повечето не говореха).



Успяхме да се качим на Колелото! Което се оказва че е поставено там от Британските авиолинии. Пожелаха ни приятен полет – и ето ни във въздуха. Гледките наистина си заслужават. Сега мога да се похваля, че съм виждала Биг Бен отгоре, и останалите сгради на парламента, замъци и други.



След като ни приземиха, се сблъскахме с лондонския дъждец, и за да се подслоним някъде, влязохме набързо в County Hall Gallery, където има перманентна изложба от скулптори на Салвадор Дали. И няколко картини от Пикасо – в мазето. Честно казано, очаквах да има живопис на тази изложба и беше леко разочароващо да видим отново скулптори на Дали. Все пак предишния път като бяхме попаднали с Ради на такава изложба, скулпторите бяха предимно на часовници във формата на пържени яйца, а тук акцентът беше поставен върху жени с чекмеджета по тялото. Естествено струваше си да се видят!

Колкото и да се подслонихме, трябваше да излезем, и пак да се порадваме на ноемврийското време. Успяхме да се повозим на двуетажните червени автобуси – на втория етаж.



Побързахме да се приберем, и да навестим хората, които отивахме да видим. Изкарахме приятна вечер по български. Само виното не беше българско, което може и да звучи логично, но се оказа, че в магазина имало българско вино предишния ден, а нашите хора купили всички 3 бутилки, и ги изпили. Е, ние пихме чилийско.

А в хотела ни бяха настанили на 12ти етаж – добро решение за уличния шум. Гледката на Лондон отвисоко под този ъгъл също се оказа хубава, макар че най-забележителните сгради не се виждаха.



На другия ден успяхме да разгледаме някои магазини, около Пикадили Съркъс. Лондонската коледна украса е забележителна.



После наред беше парка St. James. Интересно, това дръвче се бе заблудило да цъфне по средата на ноември. Заради глобалното затопляне или нещо друго. Е, на нас не ни беше особено топло.



Паркът е нещо като огромен „кралски двор”, с широк път, водещ към замъка. Така и не дочакахме смята на стражите.



От другата страна на двореца започва друг парк – Hyde park – не успяхме да го разгледаме добре, но видяхме един доста забележителен паметник – на доброволците от Английските и други колонии в Азия и Африка, паднали през Първата и Втората световни войни.

Изпратихме Лондон (или Лондон ни изпрати) след чаша ароматен ментов чай в една сладкарница.

Пътят към Лайден

Отново на път, отново на колела.
Отново хубав есенен слънчев ден.
Неделя по обяд, подкарваме велосипедите на юг от Амстердам. Днес трябва да изминем около 40км на колелата, поне такъв е планът, и после да се завърнем с влак.

Пътят започва с Амстердамската гора, която не е истинска гора, а е парк, направен да прилича на гора, или по-скоро оставен да подивее. Много е голям – като истинска гора; има блата, поляни, и канал за тренировки по гребане, покрай който караме в началото.

По-нататък караме в градчето (предградие) Алсмер, което, разбира се, е абсолютно празно – неделя по обяд е все пак! Успяваме да продължим, след допитване до компаса, и се изнизваме от Алсмер – призрачния град. Следва едно големичко езеро, с водна кула, която точно този ден е отворена за посещения, но нас ни влече целта – Лайден, така че я пропускаме, без да разберем какво крие. Може би резервоар за вода, или нещо друго.




Спираме за почивка на нещо като къмпинг и яхтено пристанище, което е пълно с яхти. Чак водата не се вижда от тях. Аз ако имах яхта, нямаше да я държа там, в такъв хубав ден, но може би хората имат нещо по-важно да правят. След като се поосвежихме и отпочинахме, продължихме.



Тук започна още по-хубава част от пътя. Озовахме се на едно съвсем ново шосе, което се преля в друго, отвреме навреме преграждано със саксии по средата (?). През цялото време се движехме покрай един канал, по който пък се движеха яхти, корабчета и какви ли не плавателни съдове. По-късно разбрах, че това е каналът, който събира водата, източена чрез вятърните мелници от околната земя.



Покрай пътя - идилична картина, характерна за Холандия в хубав слънчев ден ( ама като е мрачно... няма и помен от това!)




По-нататък, малко преди Лайден (все още се движехме по правилния път, а и нямаше как да се объркаме, на всеки километър табелка указваше пътя) започнахме да забелязваме функциониращи вятърни мелници от класически тип. Това не се вижда всеки ден – чудно като се въртят, дали помпат вода (или мелят нещо), или просто привличат туристи.



Достигнахме Лайден! Не за пръв път го виждам, но този път е още по-очарователен, огрян от слънцето. Компактен, типично холандски старинен град с канали, но и с отворено пространство ( ей това пък не е типично). И очарователни уютни улички. Лайден е университетски град, най-старият холандски уневерситет е тук, и има живот, въпреки че е неделя следобед. Обикаляме, пием кафе, обикаляме, попадаме на „крепостната стена”, или каквото е – забележително се извисява на цели 5 (или 7?) метра, и човек може да обхване града оттам. Разкриват се няколко внушителни сгради – кметство, църкви, и други.



На някои от къщите има изписани стихове, на руски, английски или холандски. Под този стих на руски има транскрипция с латински букви, и превод. Интересно, не им ли омръзва да го гледат. Като им омръзне, трябва да боядисат цялата стена отново.




Слънцето залязва, а ние се отправяме към гарата. Ако не се приберем преди осем, колелата ни може и да се превърнат в тикви...

Неделно разкарване

Превозни средства: Трамвай, Влак, Ферибот, Велосипеди

Дестинация: О-в Тесел,(Texel), Холандия

След дълго планиране успяхме да се организираме за еднодневна разходка до о-в Тесел, един от островите над Холандия в Северно море.
Хванахме най-хубавия уикенд на септември, и ето ни там. Час и половина с влак и 20мин. с ферибот от Ден Хелдер, и сме на острова. Незнайно защо през цялото време докато бяхме на ферибота, ни придружаваше ято врещящи гларуси, изпадащи в екстаз от вятъра, причинен от движението на ферибота.



На 10 метра от спирката на ферибота има барака за наемане на велосипеди, където се нареждаме прилежно да си вземем и ние. Тук последва леко радразнение от моя страна, като не получих подобаващ за ръста ми велосипед, а някакъв, от висотите на който твърдата земя изглеждаше недостижима. Намръщения холандец, предоставящ колелата донесе още 1-2, със същия успех и накрая с някакво садистично задоволство ми донесе детско колело със седалка на около 50см от земята. Нагласих я, и, уви, трябваше да се задоволя с това. Поне оцених добродетелите на моето собствено колело.

Тръгнахме.
Островът не е нещо много по-различно от типичната холандска провинция – големи зелени пространства с овце и крави, интересни къщички с красиви градини, вятърни мелници и тук-там по някое малко селце и църква с петле на покрива. Ако човек не е запознат с холандската природа (и липсата на такава), може и да се впечатли. Най-висока точка – 15 метра: Де Хохе Берх (Високият връх...). Наблюдателно място за птици, с каквито е пълно наоколо. Така и не можахме да я различим, въпреки тази забележителна височина.



Впечатляващо е също, че целият остров е обграден с диги, като ограда, предпазваща от нахлуването на вода на сушата. От другата страна на дигите – тази из морето – плажове. Огромни, обширни, безлюдни бели плажове. Прекалено е студено за къпане в морето. И как духа! Цветът на морето е значително по-блед от този на южните морета, но пак е красиво по своему. На плажът има наноси от огромни бели мидени черупки.



По-натаък се сблъскахме с няколко селца, основното впечатляващо нещо там бе пълната липса на хора в неделя следобяд. Предположението, че всички са отишли до съседното село-град се провали – и там беше същата пустош. За мен все още е загадка какво правят хората в по-малките градове и села в неделя – тези, които не ходят в Икея де (голям мебелен магазин, отворен и в неделя). Но на острова няма голям град с отворени магазини, всъщност има 1-2 отворени заведения в следващото село, където най-живите са се нагиздили и пият кафе на припек. Останалите са изчезнали мистериозно (дали не са отишли някъде в морето??). Все пак има някои будещи възхищение с пънкарския им стил и умението да позират за снимки обитатели.



По-нататък попаднахме на Национален парк – местност с няколко дюни. Дюни!? Ами ценят ги хората, направили са ги на парк. Има разяснителен център, свързан с морската природа, флора, фауна и прочие. И не е единствения. Навсякъде из Холандия се срещат такива. Борейки се с насрещния вятър успяваме да достигнем отново до брега, този път малко по-населен от немски туристи-пенсионери. Там изглежда от вятъра се бяха образували странни вретеновидни облачни структури.



По-нататък навлезохме в малка гора, пълна с капини. За малко да забравя най-важното и странно нещо: уж сме на дюни, а е борова гора! С капини, хвойна (май) и всякакви други високопланински растения. Как става това? И навсякъде около дюните – т.е. по крайбрежието на северно море – е същото. Дали от по-студения климат, дали от бедната песъчлива почва, незнам, но съчетанието е изумително – море и високопланинска гора.



Докато излязохме от гората, и трябваше отново да се бъхтаме срещу вятъра. Обяснението защо въобще, в Холандия, където няма височини, има нужда от колела с различни скорости (разбира се, нашите нямаха). Това си беше mountain biking. Каране със скоростта на ходене. Все пак се преборихме, и, треперейки се вмъкнахме на топло във ферибота.

Успешен ден, и най-важното – на следващия ден времето се развали!

Шотландски прелести

Няма да започвам с подробно описание на 9-те дена, прекарани в Глазгоу, един не особено забележителен град.
Ще започна с пътуването от Лондон до Глазгоу, 5 часа с влак. Още на втория час започнаха зашеметяващи зелени полета, от които растяха дъги. Нямам друго обяснение. По пътя видяхме поне 8-10 дъги от различни сортове. Имаше дори един шедьовър, цяла арка – от корените от едната страна до, хм, клоните, опиращи в земята.



После пристигнахме в Глазгоу и успяхме да се придвижим до къщата, в която щеше да живеем цели 9 дена. Отсега да спомена, че това е един от основните начини на хората да изкарват някой паунд отгоре – дават си стаята под наем на разни странници, че и закуска им правят на сутринта. Доста такива къщи видяхме. А тази беше забележителна класическа викторианска къща, с всички ексти! На моменти се чувствах като колонизатор в някоя екзотична страна, който аха да седне да си пие коктейла в 5, ех, уви не можехме да използваме по предназначение масичката с гарафата (дали е правилната дума?) с мартини.

Глазгоу, както споменах не е нещо кой знае какво, като се изключат 200-те църкви, които биха представлявали интерес за някой, интересуващ се от църкви. И огромната, нечувана Викторианска болница, прилична на замъка на Дракула.
На деветия ден наехме една кола. Действащи лица – Алис (България), Алесандро (Италия) и Анди (Германия). Анди беше смелия шофьор, Алесандро си беше „забравил” шофьорската книжка, а аз така и не се престраших, че и без това бъркам посоките, а там всичко е наобратно.
Hit the road, Jack! Само да не удариш колата.



Първа спирка: Лох Ломонд. Шотландия е разделена на Ниски земи (Low lands) и Високи земи (High lands). Това езеро се пада някъде на границата и е много красиво. Пътят дотам (както навсякъде!) е много хълмист и тесен. В Шотландия преобладават пътища с едно платно и отбивки, където едната кола спира, ако трябва да се размине с друга. Понякога има специална отбивка за правене на снимки на забележителните пейзажи. Скоростта на каране е изключително бавна и на човек лесно му прилошава. Така на нашия колега Але(сандро) му призля, дълго и продължително, което го направи източник на сърцераздирателни стенания по целия път. Честно казано и аз се чувствах леко зле, но неговото почти ми действаше... успокоително! Все пак достигнахме до Лох Ломонд и се измъкнахме от колата. Решихме да се разходим наоколо за половин ден. Тръгнахме по една широка пътека почти покрай езерото, което предизвика нови оплаквания от изтощения Але, който беше отказъл да си купи туристически обувки, защото не били в негов стил. На връщане минахме по доста по-трудна и малка пътека, доказваща, че туристическите обувки са хубаво нещо.



После тръгнахме за следващата дестинация – Гленко! Едно от най-красивите места в Шотландия, с най-високи планини (1300м) – Трите (или Петте) Сестри. И там отседнахме в една къща, и на другия ден тръгнахме да катерим един от хълмовете (за съжаление му забравих името). А това е гледка оттам.



Не можахме да намерим пътека надолу от върха, а и заваля дъждец – неотменим спътник в Шотландия. И тръгнахме посред папратите. Не знаех, че растяли в 10-15 см вода. Влаголюбиви растения. Подгизнахме класически, особено Але, с неговите маратонки.
Но беше красиво.
После тръгнахме на северозапад, към остров Небе (Skye). Има две алтернативи да стигнеш дотам с кола – по вода, или по мост. Решихме да пробваме първата, и се отправихме към едно градче, откъдето има ферибот. Привечер стигнахме градчето, и отседнахме в Къщата С Най-Прекрасната Баня На Света. Да не се отплесвам. И Атлантическия океан:



Ами честно казано нямам думи да го опиша. Направих около 30 снимки на този залез.

На другия ден открихме, че фериботът прекалено ще оскъпи нашето пътешествие, и решихме да се върнем до мястото с моста, което ни отне около един ден, поради бавните, описани по-горе пътища. За щастие на Алесандро, който си спести пътуването, защото ни напусна още след злополучния омокрящ поход около Гленко.
Аз не съжалявах, защото гледките (използвани в някои от Хари Потър филмите) си струваха.



Достигнахме до градчето с моста, а табелите вече бяха на 2 езика – английски (или шотландски) и галски.

Достигнахме и острова!
Интересно безлюдно място, има сигурно повече бутилки с уиски, отколкото дървета. Странното зелено преобладава. Хълмове, покрити със зелена (ама странно зелена!) трева и вулканични скали. Едни от хората, които ни приютиха, ни обясниха, че на този остров имало най-различни скали. Уверихме се, че имаше.
Тези например се наричат „Kilt rock” – Шотландска пола – защото са нагънати и на карета може би...



Отседнахме в един много приличен Хостел – общежитие за туристи. Научих се да играя класически покер с 3 открити карти. На сутринта открих това:



На другия ден тръгнахме нагоре. По една пътечка с надпис на Галски – така и не мога да го възпроизведа. Достигнахме до едно каменисто и скалисто възвишение – клиф. Скалист отвесен бряг. Най-ветровитото място, на което съм била досега. Буквално отнасящ вятър.
През цялото време се чувствах като вътре в някоя келтска история – не мога да го обясня добре, но някакси човек на място усеща много повече, отколкото като чете книги. Сигурно като отида (някой ден...) в Норвегия, ще мога да разбера малко по-добре и скандинавските истории за бог Один и Тор и прочие.



На другия ден тръгнахме. Едва се сдържам да не добавя още няколко снимки, но ще бъда скромна.



Стигнахме до Лох Нес – най-туристическото място. Чудовището не се появи и този път.
А после до Единбург. Прекрасен град! И бирата (ейл-ът) им е прекрасен.
Запазил средновековното си очарование, и пълен с актьори, поради започването на международния “Fringe” фестивал – театрален и изпълнителски фестивал. За съжаление шеще да започне един ден след като заминем оттам.



Не ми остана време да говоря много за уискито, кашмирът, и разни други местни забележителности. Което беше поразително за мен, беше броят поляци в Шотландия, изключително лесно различими от шотландците, поради нормалното си телосложение.

Успяхме да върнем колата невредима, а и нас самите.

А това е табела, стояща в автобусите в градския транспорт в Глазгоу, гласяща: Плюенето по нашия персонал нама да бъде толерирано. То е обида. Всеки шофьор е снабден с ДНК-комплект за проследяване на отговорния (за плюенето) човек. Пътници, които плюят по нашите шофьори ще бъдат законно преследвани.



Весела страна.

Пътешествие до Непал

Мисля, че трябва да започна този пътепис преди пресичането на границата на Непал - тук започвам и завършвам се отнасят до пространствени координати, а не времеви.

И така, сутринта рано 7-8 часа, Варнаси, Индия, откараха ни до мястото, откъдето трябваше да си хванем автобуса. Естествено оказа се, че той ше дойде след около час и половина и имахме време да се посъбудим. Останалите пътници - туристи от всякакви части на света бавно се събираха. Странни неща можеш да видиш ако наблюдаваш поведението на хора, които са се захванали да пътуват по няколко месеца сами по разни екзотични кътчета на света. Те отчаяно имат нужда от човешки контакт ( т.е. контакт с някой със сносен английски) - за да споделят всички интересни случки от последните 5 (10, 20...) дни. Както и да е, разнородната компания се събра, и се побра в автобуса.
През цялото време докато си стояхме до автобуса, от другата страна на улицита си стоеше една великолепна магнолия - дърво с огромни пищни червени цветове, които му бяха напълно достатъчни... листа нямаше.
Тръгнахме по бавните индийски пътища. Цял ден автобусно придвижване с няколко спирки в т.нар. магистрални ресторанти.



Вечерта - около полунощ, достигнахме границата. Трябваше да си извадим визи на едни гишета, забавно, защото попълвахме формуляри на роматичната светлина на свещи - нямаше ток. Това стана бързо, и си отидохме в "хотела".

На другия ден се оказа, че не можем да продължим... пътищата бяха блокирани. Хората стачкуват и са блокирали пътищата. Ами ще стоим в Сунаули - селото на границата. Моят неспокоен дух се ужаси от мисълта - цял ден без пътуване! - и реших да отида до едно съседно село - Лумбини, известно като рожденото място на Буда. Е, трудно, зашото трябваше да се ходи с рикша, т.е. някой да върти педалите около 20 километра, което е 2 часа на отиване и още толкова на връщане...Томас реши да си почива и да осане в Сунаули, а аз си намерих един съмишленик и се метнахме на рикшата.
Колко е различен Непал от Индия! Какво спокойствие по пътищата (дали заради стачката или по принцип - така и не разбрах). Само колела и рикши, а покрай пътя хора се занимават със земеделие. Макар че и тук изповядват индуизъм, кравата е впрегната в ралото. Ток като цяло няма. Красиво е, зелено и тук там цветни петна от дрехите на жените. Достигнахме Лумбини и отидохме до един стаар храм - само основите му бяха там, и голямо - огромно дърво, и навсякъде разноцветни парчета плат с будистки молитви (май) и медитиращи хора и едно такова спокойствие.



После се върнахме - още два часа друсане по пътя и се присъединихме към дружината почиващи си пътници, кото продължаваха да си обсъждат плюсовете на пътуванията си.Е, някои избиваха на прекалено философстване и за моя вкус, но това е отделна история. Аз пък си мислех - щастливци, имат лукса да се измъкнат от живота си за толкова месеци и да изживеят нещо наистина различно. Ако имам щест излишни месеца, или повече, вероятно и аз бих ги посветила на пътуване.

Такаа... следващата сутрин пътищата са свободни и се мятаме на автобуса за Покара. Първа особеност на транспорта в Непал - пътуването се разтяга като ластик - все по-дълго и по-дълго. Още преди да напуснем Сунаули, спираме около три пъти за по 20 минути, и качваме хора. След това на всеки 10 минути някой махва на пътя, автобусът спира и го взима. Особеност номер две - и пространството се разтяга като ластик, и автобусът побира небивало количество хора, даже и за разбиранията на закоравял ползвател на СКГТ (софийска компания за градски транспорт). Томас се качи на покрива, при багажите и още няколко човека, аз упорито мислех, че мога да пътувам по конвенционалния начин, докато детето, което седеше почти върху мен не реши да използва прозореца, като му прилоша - това наклони везни в полза на горния етаж. И така, от висотите на покрива на автобуса гледах Непал, койта ставаше планински и земята раздпределена на тераси в различни нюанси на зеленото.



Отгоре на автобуса можеше дори да се спи, и така 10-те часа пътуване минаха неусетно. Но още ще споменавам този екстремен спорт - пътуването с автобуси в Непал. Достигнахме Покара и на слизане бяхме наобиколени от ято туристически риболовци, които се опитваха да предложат хотелите си. Аз се чувствах ужасно зле физически- изглежда неразположението ми се възраждаше (не за последен път, уви), и Томас се зае с избиране на хотел и прочие логистики. Както и да е, озовахме се в един чудесен чист хотел, близо до езерото, където е туристическата част на Покара - много приятно място, поне малко преди разгара на туристическия сезон. Цените са невероятни - човек спокойно може да живее там в много приличен хотел и да се храни на ресторант за по-малко пари, отколкото би изхарчил например в България. И доста хора го правят.

На следващия ден аз съм малко по-добре, и се размърдваме. Наемаме мотор с идеята да обиколим наоколо. Това беше много подходящ момент за каране на мотор, защото пак уцелихме стачка и съответно пак нямаше трафик. Хората си играят на футбол по улиците. И едно спокойствие... В града има насъбрали се хора около някакъв паметник, и горящи автомобилни гуми. Демонстрации против новонастанилия се крал. А, забравих да кажа, че абсолютно навсякъде има плакати със Сърп и Чук - невероятно, и още повече подсилващо впечатлението, че си назад във времето. Доста популярни са маоистите - защитници на течение в китайския комунизъм, които се борят подмолно против монархията и са нещо като партизани. И навсякъде засилено присъствие на военни. Но туристът в Непал е свещен, и даже ни пропускат през блокирани пътища. В един момент, още преди да излезем от града трябваше да допълним бензин, което се оказа невъзможно, защото бензин нямаше - в нито една бензиностанция (познато, нали). Изкарахме си т.нар. trekking permit необходим за ходенето в планината - аз бях решила, че болна или не няма да пропусна Хималаите - и вкъщи, е в хотела.



На другия ден тръгнахме - имахме си водач и яденето и спането през 4-дневния преход с гледки от Анапурна (незнам масив ли е или какво - комплекс от 6-7 върха по над 7000 метра - невероятно!) бяха организирани предварително. По-късно се убедихме, че това съвсем не е необходимо, и човек спокойно може да се оправи и сам, много е заселено и във всяко селце има ресторант и хижи. А между селцата - планински пътеки, или по-скоро планински стълбища. В Хималаите човек се качва и слиза по стълби - каменни стъпала, свързващи всяко селце с останалия свят. Хора и мулета. Това е начина за транспорт и пренасяне на каквото и да било. Спираме за чай няколко пъти в различни селца. Пътища за коли няма, поне в планината. Накрая на деня трябва да достигнем хижата и за целта да минем последния участък с ужасно стръмни стъпала, който ме накара да изостана от цялата група, бе това си е - задъхвам се. Ама достигнахме и се събрахме около камината. Опитахме локалното вино от някакъв странен плод - има вкус на ракия без алкохол. Стаята ни е чудесна - на последния етаж и без светлина - Томас счупи лампата с главата си, но въпреки това много уютна. Отиваме на покрива на хижата и се гощаваме с малко истински шоколад - находка от един туристически магазин в Покара. В 6 часа сутрина се събуждаме, за да видим планите. Те са видими само сутрин - след 8-9 часа изчезват, забулени в облаци. Гледката е невероятна - накъдето и да погледнеш, планини, планини, планини на различна височина и разстояние, а най-отгоре връх Мачапучаре - Рибя опашка - 7 хиляди и нещо, покрит със сняг.



Ден две от прехода. Изкачване по стъпалата. Сутринта е прекрасно и ясно и планините все още се виждат, после се заоблачава. Ами това е - нагоре, нагоре, нагоре. Пресичаме сини реки по люлеещи се мостове, от които свят ми се завива. Аз малко се ядосвам на себе си и околния свят, щото все изоставам и се влача последна, и никой не ме изчаква. От друга страна аз им казах да не ме чакат, така че това съм си посяла. Оставам си сама с мислите. Спираме в някакъв ресторант, където си поръчвам варени картофи и получавам порция истинки варени картофи - необелени, точно както аз бих си ги направила. Щастие. И нагоре. И друга хижа, друга камина, друга вечер с останалите туристи.



Ден три е много специален - сутринта ставаме в 5 часа и трябва да отидем до най-високата точка от прехода Пуун Хил - 3200 метра, откъде има прекрасна гледка на всичките върхуве - Анапурна от 1 до 6, Рибята опашка и още няколко при изгрев. Тези стъпала ми изкараха душата, още повече че бяха заледени, но успях да се примъкна - последна - и ... нямашв изгрев - no sir - единствения път от около сто, в които нашия водач се е изкачвал там. Но все пак гледката е величествена - навсякъде върхове т.е. върховете на върховете не се виждат от облаците, но е ясно че са огромни и прекрасни. Пълно с хора и най-вече китайци, които се снимат пред върховете. И един ледовит вятър.



Слизаме към закуската и по пътя се наслаждаваме на гледката. Този ден трябва да слезнем 2000 метра по стъпалата.Но ако знаехме как ще се чустваме в следващите 5 дена благодарение на това слизане, щяхме да останем там... Цял ден вали, и е красиво. Миризма на мокра пръст и дървета. По някое време от една къща на пътя ни предлагат портокали! Оказва се, че има портокалови градини в Хималаите. Портокалите са малки, ароматни и сладки, истинско угощения за изгладяли и изтощени същества... Има и градини с други растения - крехки храстчета марихуана (Томас се ентусиазира и си взе корен да си посади трева в саксийка... за декорация...).
Достигаме по един страховит път над реката до Татопани - място с горещи минерали извори, които така и не изпробвахме заради лошото време. В двора на хижата отглеждат портокали.



Ден четири - равен път в долината. Мислите че е лесно - пробвайте след слизане по ?хиляди стъпала. Чувстваме се като 90-годишни старци, които едва си търтузят краката...
Виждаме как дялат един път за коли в скалите. Не, няма машини. По някое време се обръщаме и отново великаните са се разкрили, покрити с искрящи ледници.
Накрая достигаме изнурени до мястото, откъдето трябва да се качим на автобус, заблудени, че ще можем да си починем в автобуса.
И така, пътуваме си, докато се стъмни, и се сещам с леко неприятно усещане, че в Библията на всеки уважаващ се пътник - Lonely planet travel guide - пише, че вечерни пътувания с автобус в Непал са много по-опасни от маоистите, всички престъпници в Непал и яденето на храна от непроверени източници, взети заедно. Защо ли?
Пътищата са широки около един метър - колкото да мине автобус, о забравих - където въобще има асфалт, и като трябва да се разминат два, единият спира леко встрани от пътя - ако е възможно, защото леко встрани може да е 50-100 метрова пропаст, без мантинела. А вечер човек дори да е от този странен вид - шофьор на Непалски автобус - е по-склонен на грешки. И катастрофите на автобуси са ежедневие. Та и ние така забърсахме един автобус - е, само предното странично стъкло и имаше само един леко ранен с някакво малко парче стъкло в челото, и ни се размина леко. Изглежда ние бяхме единствените притеснени и упорито се ровехме за някакви материали за първа помощ в раниците си, а останалите - местни, решиха че нищо не е станало и след десетина минути продължихме. Прибрахме се невредими.



На следващия ден трябва да тръгнем за Катманду рано сутринта и да стигнем там в ранния следобед. Хванахме в последната минута автобуса и аз гледах да си затварям очите, като минавахме през мостове без перила. Докато на едно място спряхме, за два часа и половина, да стачка, и после пак, и стигнахме в Катманду, а беше вечер.
Не ми се говори за ужасяващото място, в което шофьорът на таксито ни заведе.

Последен ден в прекрасния Непал, следобяд самолет. Все пак успяхме да видим нещо от хаотичния претъпкан религиозен без инфраструктура и прекрасен Катманду... Площад Дурбар. Място на храмове и идоли и музика и хора, хора, и цветя пред храмовете и гълъби и крави и военни, и миризма на инсенс и бързане и усмивки и сувенири и...
Най-красивото място през цялото пътуване. Храмовете са от пирамидален тип, будистки и индуистки. Гравирани навсякъде. Влизаме във вътрешния двор на един, и там едно страховито усещане. Статуя на някаква богиня с 6 ръце, и изкривени грозни издълбани лица, а навътре забранено за чужденци. Какво ли правят там? Смразени (поне аз) излизаме и се потапяме в магията на площада. Храм след храм, и едно цветно и безпорядъчно.
Все трябва да си хванем самолета. На връщане попадаме на още един голям храм, т.е. не един а ужасно много, но този е най-голям, от тези на връщане де.
Ех, Катманду, още какво ли се крие там, зад очите на храмовете.



И летището.