Пътят към Лайден

Отново на път, отново на колела.
Отново хубав есенен слънчев ден.
Неделя по обяд, подкарваме велосипедите на юг от Амстердам. Днес трябва да изминем около 40км на колелата, поне такъв е планът, и после да се завърнем с влак.

Пътят започва с Амстердамската гора, която не е истинска гора, а е парк, направен да прилича на гора, или по-скоро оставен да подивее. Много е голям – като истинска гора; има блата, поляни, и канал за тренировки по гребане, покрай който караме в началото.

По-нататък караме в градчето (предградие) Алсмер, което, разбира се, е абсолютно празно – неделя по обяд е все пак! Успяваме да продължим, след допитване до компаса, и се изнизваме от Алсмер – призрачния град. Следва едно големичко езеро, с водна кула, която точно този ден е отворена за посещения, но нас ни влече целта – Лайден, така че я пропускаме, без да разберем какво крие. Може би резервоар за вода, или нещо друго.




Спираме за почивка на нещо като къмпинг и яхтено пристанище, което е пълно с яхти. Чак водата не се вижда от тях. Аз ако имах яхта, нямаше да я държа там, в такъв хубав ден, но може би хората имат нещо по-важно да правят. След като се поосвежихме и отпочинахме, продължихме.



Тук започна още по-хубава част от пътя. Озовахме се на едно съвсем ново шосе, което се преля в друго, отвреме навреме преграждано със саксии по средата (?). През цялото време се движехме покрай един канал, по който пък се движеха яхти, корабчета и какви ли не плавателни съдове. По-късно разбрах, че това е каналът, който събира водата, източена чрез вятърните мелници от околната земя.



Покрай пътя - идилична картина, характерна за Холандия в хубав слънчев ден ( ама като е мрачно... няма и помен от това!)




По-нататък, малко преди Лайден (все още се движехме по правилния път, а и нямаше как да се объркаме, на всеки километър табелка указваше пътя) започнахме да забелязваме функциониращи вятърни мелници от класически тип. Това не се вижда всеки ден – чудно като се въртят, дали помпат вода (или мелят нещо), или просто привличат туристи.



Достигнахме Лайден! Не за пръв път го виждам, но този път е още по-очарователен, огрян от слънцето. Компактен, типично холандски старинен град с канали, но и с отворено пространство ( ей това пък не е типично). И очарователни уютни улички. Лайден е университетски град, най-старият холандски уневерситет е тук, и има живот, въпреки че е неделя следобед. Обикаляме, пием кафе, обикаляме, попадаме на „крепостната стена”, или каквото е – забележително се извисява на цели 5 (или 7?) метра, и човек може да обхване града оттам. Разкриват се няколко внушителни сгради – кметство, църкви, и други.



На някои от къщите има изписани стихове, на руски, английски или холандски. Под този стих на руски има транскрипция с латински букви, и превод. Интересно, не им ли омръзва да го гледат. Като им омръзне, трябва да боядисат цялата стена отново.




Слънцето залязва, а ние се отправяме към гарата. Ако не се приберем преди осем, колелата ни може и да се превърнат в тикви...

Неделно разкарване

Превозни средства: Трамвай, Влак, Ферибот, Велосипеди

Дестинация: О-в Тесел,(Texel), Холандия

След дълго планиране успяхме да се организираме за еднодневна разходка до о-в Тесел, един от островите над Холандия в Северно море.
Хванахме най-хубавия уикенд на септември, и ето ни там. Час и половина с влак и 20мин. с ферибот от Ден Хелдер, и сме на острова. Незнайно защо през цялото време докато бяхме на ферибота, ни придружаваше ято врещящи гларуси, изпадащи в екстаз от вятъра, причинен от движението на ферибота.



На 10 метра от спирката на ферибота има барака за наемане на велосипеди, където се нареждаме прилежно да си вземем и ние. Тук последва леко радразнение от моя страна, като не получих подобаващ за ръста ми велосипед, а някакъв, от висотите на който твърдата земя изглеждаше недостижима. Намръщения холандец, предоставящ колелата донесе още 1-2, със същия успех и накрая с някакво садистично задоволство ми донесе детско колело със седалка на около 50см от земята. Нагласих я, и, уви, трябваше да се задоволя с това. Поне оцених добродетелите на моето собствено колело.

Тръгнахме.
Островът не е нещо много по-различно от типичната холандска провинция – големи зелени пространства с овце и крави, интересни къщички с красиви градини, вятърни мелници и тук-там по някое малко селце и църква с петле на покрива. Ако човек не е запознат с холандската природа (и липсата на такава), може и да се впечатли. Най-висока точка – 15 метра: Де Хохе Берх (Високият връх...). Наблюдателно място за птици, с каквито е пълно наоколо. Така и не можахме да я различим, въпреки тази забележителна височина.



Впечатляващо е също, че целият остров е обграден с диги, като ограда, предпазваща от нахлуването на вода на сушата. От другата страна на дигите – тази из морето – плажове. Огромни, обширни, безлюдни бели плажове. Прекалено е студено за къпане в морето. И как духа! Цветът на морето е значително по-блед от този на южните морета, но пак е красиво по своему. На плажът има наноси от огромни бели мидени черупки.



По-натаък се сблъскахме с няколко селца, основното впечатляващо нещо там бе пълната липса на хора в неделя следобяд. Предположението, че всички са отишли до съседното село-град се провали – и там беше същата пустош. За мен все още е загадка какво правят хората в по-малките градове и села в неделя – тези, които не ходят в Икея де (голям мебелен магазин, отворен и в неделя). Но на острова няма голям град с отворени магазини, всъщност има 1-2 отворени заведения в следващото село, където най-живите са се нагиздили и пият кафе на припек. Останалите са изчезнали мистериозно (дали не са отишли някъде в морето??). Все пак има някои будещи възхищение с пънкарския им стил и умението да позират за снимки обитатели.



По-нататък попаднахме на Национален парк – местност с няколко дюни. Дюни!? Ами ценят ги хората, направили са ги на парк. Има разяснителен център, свързан с морската природа, флора, фауна и прочие. И не е единствения. Навсякъде из Холандия се срещат такива. Борейки се с насрещния вятър успяваме да достигнем отново до брега, този път малко по-населен от немски туристи-пенсионери. Там изглежда от вятъра се бяха образували странни вретеновидни облачни структури.



По-нататък навлезохме в малка гора, пълна с капини. За малко да забравя най-важното и странно нещо: уж сме на дюни, а е борова гора! С капини, хвойна (май) и всякакви други високопланински растения. Как става това? И навсякъде около дюните – т.е. по крайбрежието на северно море – е същото. Дали от по-студения климат, дали от бедната песъчлива почва, незнам, но съчетанието е изумително – море и високопланинска гора.



Докато излязохме от гората, и трябваше отново да се бъхтаме срещу вятъра. Обяснението защо въобще, в Холандия, където няма височини, има нужда от колела с различни скорости (разбира се, нашите нямаха). Това си беше mountain biking. Каране със скоростта на ходене. Все пак се преборихме, и, треперейки се вмъкнахме на топло във ферибота.

Успешен ден, и най-важното – на следващия ден времето се развали!