Созопол през пролетта

Созопол е много известен град. Поне в България, това е един от култовите градове на Черно море, със запазен стар град, с останки на древногръцки и тракийски колони и стени, църкви от ранните векове, и най-вече, каменно/дървени къщи с по-големи горни етажи, отколкото долни, типични за районите на България, и северна Гърция и Турция (но всеки от тях си мисли че само типични за тяхната страна). Това, комбинирано с пясъчни плажове и хубави ресторанти е рецепта за туристическа дестинация. Созопол е културен град, с фестивали и събирания на артисти. С красивото старо име Аполония Понтика. С красиви гледки едновременно на морето, и на Стара планина, която стига до морето.

Созопол става препълнен, горещ, и много шарен лятото, шарен от сергии, изкарани маси от магазинчета, колички с неща за ядене, и всякакви туристи. Жителите на града се губят, по къщите си или заети с работа през лятото. Созопол е място, което има нова и стара част. Новата част няма стари сгради, има много хотели, или големи сгради с доста апартаменти. Има и хубави вили със зелени пространства, има и незапънени парцели, и има един малък полуостров, който се намира на нещо като клиф от скали, които отиват в морето. Това беше и нашата база през пролетта. От всеки прозорец се вижда морето. През пролетта, там се чуват най-различни птичи песни. Изгревът над морето е забележителен. Защото няма други звуци, освен птичите песни. Няма бръмчене на коли, машини и самолети, няма гласове на хора, котки, и бебета. Просто птичи песни, светлина, и море. Не знам как стана това, но се събудих точно преди изгрева. Без будилник. Нещо твърде необичайно за мен, и определено си струваше. Най-запомнящата се сутрин на годината.

Освен това, навсякъде има дървета, които цъфтят с наситено розов цвят. А листата им, когато са съвсем малки, са жълти, и се получава много красива гледка от преливащи цветове. Друго което забелязах, е че листата на дърветата, преди да се раззеленят, са жълто-оранжеви, и всъщност, пролетните цветове не са толкова зелени, колкото шарено жълто-оранжеви, почти като през есента.

Но са по-свежи, с повече цветя и пеещи птици.

Дори по дюните които са наблизо, растат цветя. Макове, и, близо до тях, други жълти и лилави цветя. Също успях да намеря обяснение за една мистерия, която бях забелязала много отдавна, когато живеех в Холандия и се разхождах по дюните там, които са по-богато населени с растителност. Там, ако човек се загледа в далечината, вижда хълм с иглолистни дървета, все едно в планината, само дето хълмът е нисък, изкачваш се и зад него е Северно море. А на Черно море, дюните са съвсем ниски и морето се вижда от всякъде. Все пак, по тях растат лишеи и бодили, както високо в планината. Явно, защото почвата която е там трябва е съвсем малко, както в планината. Вместо скали има пясък, със същия ефект. Плажът беще съвсем празен, голям, с интересни черупки от миди и рапани, както си му е редът за априлски дъждовен ден с температура от 18 градуса. С подобаващо студена вода.

А от другата страна на пътя до дюните има интересен блатист район с тръстика, жаби, подобаващи птици (на които ми се иска да знаех имената по-добре), и изобщо впечатляваща природа. Всъщност, това е началото на националния парк и резерват Ропотамо, който продължава като се отива на юг, към Приморско. Който видях основно през колата, като се изключи кратката спирка за снимки. Гората е невероятно красива през април, когато тъкмо се е раззеленила. Дърветата са полски ясен, полски бук, и черна елша (отново, какви хубави имена имат, признавам че се разрових да ги проверя). Река Ропотамо е голяма, тъмнозелена река, която се влива в морето, чрез делтата си - ако не ме лъжат спомените от часовете по география в училище. На всяка крачка, буквално, има по нещо интересно. Самата река, табелата която казва да се пази природата, и малко след като отново тръгнахме с колата видях два диви лебеда, нещо което никога не ми се беше случвало в България.

Обратно към Созопол, на другия ден. Созопол е спокойно красив през пролетта. Смесица между тиха очарователност, и някакво усещане за очакване на -сезона- когато всички магазинчета, сергийки, ресторанти, и какво ли не ще отворят врати, и фокусът от красивите къщи и гледки ще се измести към долните етажи, и нещата които се предлагат. Видяхме няколко възрастни обитатели на стария град, които си поддържаха градините или къщите, няколко магазина, и не много ресторанти които бяха отворени. В този, в който отидохме ни посрещнаха доста сърдечно, препоръчаха ни точно коя е сезонната риба, и останахме много очаровани. Като цяло, хората по Черноморието са много спокойни и любезни, по всякакви места. Нямам прекалено много снимки от града, нямам и снимки от лятно време на тълпите които се разхождат, защото се опитвам да не хващам хора. Би било интересно да се види разликата между пролет и лято, и следващият път може да се опитам да допълня колекцията си от снимки. Засега, имам повече снимки с котки, отколкото с хора.

Освен това, тук няма да говоря толкова за забележителностите на Созопол. Все пак, освен мястото с арката от първата снимка, което за свързвам с фестивала Аполония (но не знам защо, сигурно съм била там някой път по време на фестивала), и което е една от останките на древния град, си струва да се отбележат старите църкви и параклиси, изпокрити по дворове или между къщите. Или не толкова изпокрити.

Минаваме покрай градската Художествена галерия, която е красива сграда с голяма градина, която ремонтират. Навсякъде около нея има от розовите дървета.

И стигаме до това място, което не бях сигурна дали е останка от къща, или нещо повече. Това място се нарича Нос Скамний, и е много интересно. Оказва се, че останките са от средновековен манастир, и комбинирани с гледката на морето, придават усещане за старинност и затишие. Вижда се хубава гледка на стария град, и на морето, и на скали в морето, с интересни форми, за които жителите на града си имат имена (но аз все още не ги знам). Ако много внимателно се вгледате, ще видите една чапла на скалите, и един летящ гларус. Една от скалните формации прилича на лице в профил.

Има една почти разрушена къща, първата от редицата къщи директно след нос Скамний, която принадлежи на известен български артист. За съжаление, той не може да я поддържа, и къщата е полу-разрушена. А всички останали са обновени и превърнати в мини-хотели и къщи за гости с ресторанти, приканващи основно чуждестранни туристи. Все пак, обстановката изглежда автентична, а това което на мен най-много ми харесва, е, че в процепите между две къщи се вижда морето.

Продължаваме по улиците с хубави имена, като Буравестник, Албатрос, Феникс, и Гларус. И обратно през парка с розови дървета. Чудя се, дали наистина има прясна риба в този магазин, който точно на този ден не е отворен, и може бе ще отвори чак през юни, когато градът започва да се пълни. Една лодка е паркирана в задния двор. И останалите рибарските лодки са закотвени, и в очакване.

Връщаме се в нашата база, с гледки на стария Созопол и на близките острови. Няма да ми омръзне да гледам морето и да го снимам под различна светлина.

До следващият път.

portugal

Най-накрая събрах сили и време за Португалския пътепис.


И така… ден 1:

Кацаме във Фаро, откъдето хич не се моткаме, а се мятаме на един влак за Сагреш. Фаро е столицата на провинцията Алгарве в южната част на Португалия и най-големият град на тази провинция. Сагреш е градът, който се намира на най-югозападната точка на Португалия.
Португалските железници са сравними с българските, ако не и по-зле. Бавни, мръсни и изрисувани отвсякъде с графити. Това с графитите не е само по железниците, а навсякъде. Ха, и железниците хич не са предназначени за хора над метър и осемдесет, но на кой му пука.
Достигаме до Сагреш по някое време следобед, след като сме се нагледали на маслинови дръвчета, палми и игрища за голф. Игрищата стоят прясно зелени, някак абсурдно се вписват в пейзажа.

Сагреш е един много пуст град. Все още е преди туристическия сезон, макар и малко преди, и няма особено много хора. Има много нови бели къщи с голям брой стаи, предназначени за квартири на туристи. Познато?
Бързо, бързо, бързо на морето. Не на плажа, вече е късно, пусто а и водата е твърде студена, за някой свикнал с 23-27 градусова морска вода. Има отвесни червеникави рифове, които се издигат някак сурово над водата. Европа свършва тук, изведнъж. Без плавни преходи. Бам и край. Неслучайно хората са вярвали, че това е краят на света едно време.



Има някаква крепост, типична за Португалия, изглежда така са се защитавали от нападенията на маврите. Отиваме да я разгледаме. Крепостта хич не е малка, вътре има фар и различни съоръжения, топове и крепостни стени. Чудя се как ли са живели тези, които са стояли тук ден след ден. Навсякъде рифове. И едни красиви червеникави и сини цветове.

После се прибираме и отиваме в един от двата бара в Сагреш, където безсъвестно ни лъжат за цените. Тогава се местим в другия бар.

Ден 2.
След дълго обмисляне на различни планове се оказваме в един доста весел град – Лагос. Напомня ми Несебър, толкова е туристически, но и приятен. Тук поне има хора – взели last minute почивка групи от английски пенсионери основно. Но какво от това. Слънчево, топло, красиво. Между другото в Португалия е пълно с котки. И риба. Печена риба на грил. Да не се отплесвам. Отидохме за около час на плажа. Вечерта намерихме едно място за коктейли, и до края на вечерта разговорите се провеждаха на полу-холандски полу-неопределен език.



Ден 3.
Дългият преход от Лагос до Виламаура.
40 км. Напомни ми на приключенията от Боровец до Пловдив миналата година. Опитахме с влак, като се озовахме в някакви предградия на друг град, които изглеждаха като извадени от списание за курортни градове, построени в последните 5 години. Не, нямаше транспорт оттам до Виламоура. А, трябваше да стигнем до 5 часа. След като ни упътиха, че на 2 км има спирка на автобус, се запътихме нататък.



Оказаха се доста повече от 2 километра. Но ние не се отказвахме и вървяхме по пътя без тротоар в жегата. Добре че накрая разумът победи, и взехме такси до курорта.

Ден 4,5,6
Училището във Виламаура се оказа в един невероятен хотел, предназначен за райската почивка на английски семейства… Това беше най-добре организираното училище, на което съм била. За съжаление нямаше много време за плаж и плуване в басейна, но успяхме да поразгледаме комплекса. Виламоура е била село някога, а сега е най-големия туристически курорт в Европа. Има безброй луксозни хотели, яхти, и прочие неща, караоке барове, други типични английски неща, и всичко, което да те накара да се отпуснеш и да развържеш кесията. Не е точно моят мечтан курорт, но пък на харизан кон зъбите се не гледат.



Ден 7



Успяхме да разделим групата, като някои представили се изпокараха, и потеглихме за Фаро. Този път по-отблизо. Фаро е малък и красив крайбрежен град. Стар, обграден с крепостна стена, малки стръмни улички и арки. Хората живеят истински живот там. Пазаруват от малки магазинчета, познават съседите си и се усмихват наистина. Като че ли там се е запазило нещо, някаква същност, която в развитите северни страни се губи. Хората стоят по кафетата на улиците и изглежда, че си говорят за нещо по-различно от времето и плановете за ваканция. На средата на градския площад един огромен футболен екран, където гледахме Полша-Германия.



Ден 8
Последният ден, преди полета взимаме една лодка която обикаля измежду ивиците земя в океана до Фаро. Там има резерват за птици. Самите ивици земя не са нищо особено… но стигаме до едно по-голямо островче с плаж. И това е плажът от приказките. Съвършен. При това почти никакви хора. За съжаление имаме само 40 минути там. И тръгваме обратно. Към летището.



Поне знам, че няма как да пропусна да се завърна в тази страна. Трябва да се видят Порто и Лисабон.

Америка, пътепис със закъснение

Най-накрая се сбъдна една от пътните ми мечти - отидох до Щатите. Винаги ми е изключително интересно да отида някъде, където начинът на живот е различен от познатия ми. Разбира се “отидох до Щатите” не значи много, като се има предвид колко голяма и разнообразна страна е това - все едно да кажеш “отидох в Европа”.

И така, след близо дванадесет часа полет кацнах в Лос Анджелес, Калифорния, с още няколко колеги. Това бе определено най-дългият полет в живота ми, и не ми понесе особено добре. След това мина най-дългата паспортна проверка, заради огромната опашка и малкото обслужващи. Накрая все пак се изнизахме от сградата на летището, и намерихме микробуса, който щеше да ни закара до конференцията. Хотел на брега на Тихия океан, в едно малко градче - Вентура, в южната част на Калифорния.



Пристигнахме в ужасно състояние, след като вечерята в хотела беше минала, и попитахме хората от кухнята дали можем да намерим нещо за ядене. Те, като ни видяха, ни съжалиха и донесоха някаква останала изстинала вечеря, а и ни направиха място, където да я изядем. На всичко отгоре имахме привилегията да видим и кухнята на хотела, което не знам дали е за съжаление или за радост. А после, все преди да сме спали, отидохме на първите лекции.

На другия ден имах възможността да се запозная с историческия център на Вентура, който се състои от внушителните 20-30 исторически къщи, които преди това са били кафенета или магазини, както и от един паметник. Освен това навсякъде растат палми, което не се среща често по познатите ми географски ширини. Все пак Вентура има хубаво крайбрежие, и освен Тихия океан, ако човек походи малко, може да види и някои заснежени върхове в далечината. Освен това ако влезе малко навътре в океана, може да види и делфини (това аз го пропуснах, но видях едно голямо колибри, или нещо такова.)



На следващия ден отидохме до съседният по-голям град, Санта Барбара, който направо ме ентусиазира, защото въобще не приличаше на разказите за американски градове, които съм чувала. Имаше пазар (!) на централната улица, с пресни зеленчуци и други фермерски стоки, и много заведения с маси по тротоарите. Също така доста хора се размотаваха по центъра, незнам местни или туристи. Забележителен бе и броят на бездомни хора, на всяка пейка по един-двама… а пейки имаше навсякъде по тротоарите на централната улица. За мен е странно това противоречие, защото ми се струва, че човек може да си намери работа в Щатите, но засега ще се огранича с даването на мнение по въпроса.
Всички сгради в Санта Барбара са бели или доста светли, а центърът е като на европейски град. Има и много приятни пясъчни плажове, а и малко симпатично пристанище с много места за хамбургери и бира. Въобще приятно.



След като конференцията приключи имах цял ден за размотаване във Вентура, което не беше много весело, но все пак имаше приятни моменти по залез слънце.



По-късно дойде Васко, с който се бяхме разбрали да пообиколим в югозападната част на Щастите, и на другия ден пътешествието ни започна.



Започна всъшност много добре, по една типична магистрала с много коли и едно голямо синьо небе с облаци, като във филм на Вим Вендерс. Отправихме се към един парк с гигантски секвои, с цел да видим гигантските секвои. Видяхме портокалови плантации по пътя, с пресни, узряли портокали… ммм. Също така доста нефтени платформи, по-скоро мини-платформи, като някакви роботи копаещи земята. И някакви странни лунни пейзажи. Започнахме да се изкачваме към планината. По някое време спряхме в една крайпътна кръчма, където ядох супа в хляб, доста приятно нещо, и там ни обясниха, че пътят през парка е затворен, заради снега. Тогава се сетихме, че е януари… и в планината има сняг. Стигнахме дотам, докъдето пътят е преграден и слязохме от колата. След като походихме 40 минути, видяхме няколко секвои, които нямаха нищо общо с гигантските. И трябваше да се връщаме, защото се стъмваше, а ни чакаше дълъг път. Тъй като пътят през парка беше затворен, трябваше да направим огромно отклонение, за да достигнем следващата цел.




Viva Las Vegas!



Лас Вегас, градът на забавленията насред пустинята. Има една много голяма улица със забележителни хотели, пеещи фонтани, екрани, задръствания, пияни туристи и … ами това е. А, да и казина в хотелите. По-скоро цели увеселителни комплекси, с кино, боулинг, барове, сцени, машинки за покер и други игри, карти и т.н. Ако се заседиш на някоя машинка, получаваш безплатен коктейл от някоя оскъдно облечена кака.
Ние отидохме до едно по-отдалечено казино, където бяха група приятели на Васко. Мен Лас Вегас като град и начин на забавление не ме въодушевява особено. Тук парите са съвсем издигнати в култ, но даже няма и свестен начин да ги похарчиш, без да се натопиш в кичозна, шумна и изпаднална атмосфера.
Иронично, това бе единственото място до което успяхме безпроблемно да стигнем от планираните.

На другия ден тръгнахме за Големият Каньон. Беше много странно да излезнем от къщата, в която спахме, и да се озовем директно в пустинята.



Както и да е, тръгнахме, и бързо стигнахме Аризона, с типичните сухи скалисти пейзажи, а и минахме покрай най-големия американски язовир, който захранва три щата. Над него седеше най-огромната дъга, която някога съм виждала.



Ние най-решително се бяхме отправили към Големия Каньон. Пътувхме, а дъждът който ни съпровождаше бавно се превръщаше в сняг. Докато не се превърна в съвсем сериозен сняг като стигнахме. Все пак Големия Каньон е на около 2500м и съвсем не е като крайбрежието на някой океан. И така, оказахме се заклещени в сериозна снежна буря. С истински сняг, вятър и мъгла.
А Каньонът си беше взел почивка този път и просто отсъстваше. Не се виждаше нищо от мъглата. Освен снегът, натрупващ се по шосето.



После обърнахме и си тръгнахме. Видяхме една група сърни да търсят оцеляла зеленина по заснежените храсти.

Бурята продължи и на връщане започна да става страшничко, защото единственото нещо, което се виждаше бяха огромните снежни парцали в светлината на фаровете, а пътят губеше очертания. Хич не ми беше до снимане в този момент. След като слезнахме с около 100ом, нещата се успокоиха, и продължихме по пътя през Финикс за Тусон, където щях да остана още няколко дена.

Тусон е един типичен южно американски град, т.е. се очаква да е топъл и слънчев през 90% от времето. И тук моят късмет пак се прояви и ме хвана единственият дъждовен ден през годината извън дъждовния сезон. Както и да е, и без това изкарах повечето време в кампуса на университета на Аризона, така че нямаше голямо значение. Кампусът е много приятно място, точно като по американските филми за университети, и хората (поне така ми се струва) ходят на лекции с ентусиазъм и гледат наистина да научат нещо. Има страшно много кактуси навсякъде, музеи и концертна зала.



И така обиколката ми завърши с полет до Лос Анджелес, от който видях само летището от земята, иначе самият град изглежда огромен от самолета, а и не особено привлекателно място.



След това се качих на полета на KLM за Амстердам, и спах около 7 часа от 9-те, което хич не беше лошо. Все пак се надявам следващия път да пътувам с някоя друга компания. И да видя Големия Каньон на живо.

Големият Каньон

... или какво видях от Големият Каньон при злощастното си посещение преди 4 дена:



Поука - не се ходи на Grand Canyon през зимата. Единственото любопитно нещо са сърничките наоколо.
Следва продължение.

global wаrming

Nature има нов (поне за мен) уебсайт, посветен на глобалното затопляне, всички материали от който са безплатни. Похвална инициатива.
Една статия, която много добре уцелва болния въпрос – развитие или екология, и по-точно – развитие на „изостаналите” държави срещу еколкогичната инициатива на най-богатите, чиято дейност е допринесла за глобалното затопляне. Става въпрос за производството на най-евтината кола в света, дело на Tata, във Индия, на скромната сума от 1200GBP.
Имат ли право индийците на някакъв комфорт, при бедния им начин на живот, пък бил този комфорт неекологичен?
Моето лично мнение е, че имат.
Да, вредят на общия фон, на атмосферата и прочие. Ами тогава нека BMW или някой друг по-напредничав им отпусне толкова евтини коли...
Или друга алтернатива – ние, щастливците живеещи в развитите страни, да се ограничим малко, и да харчим електричество (въглища и т.н.), колкото и те харчат... Да слезнем от колите, да си изхвърлим пералните и да перем на реката. И да се качим на магарета. Не е толкова невъзможно. Или е?

Лондон отвисоко

Макар че Ради и аз не се приземихме в Лондон, а напротив, пристигнахме от тунела под Ламанша, бих казала че този път все отвисоко го гледахме.

Хронологично.
5.30 сутринта, събуждане, търчене и излизане. Решихме да почакаме градският транспорт, който трябваше да дойде след 3 минути, да пристигне за 4 на нашата спирка, и оттам след още половин минута да си хванем влака, който ни стоварва 9-10 минути преди заминаването на влака до Брюксел. Откъдето пък сменяме влак за Лондон. Градският транспорт не дойде след 3 минути, нито след 10, когато тичахме към гарата да хванем следващия влак (който пък трябваше да ни докара 5 минути преди тръгването на влака за Брюксел). Този го хванахме навреме, е закъсня с една минута, но това не би било фатално. Обаче той спря на половината път, заради някакво малко задръстване. За 5 минути. Можете да си представите ситуацията, в която мислено се прощавахме с Лондон и плановете за един интересен уикенд. Пристигнахме на гарата, и за всеобща радост се оказа, че и нашият влак закъснява! Така че успяхме – поне до Брюксел щеше да стигнем със сигурност. Все пак научихме няколко урока за холандския обществен транспорт.

В Брюксел престояхме колкото да си купим шоколад и да опитаме по някоя местна вкусотия, и дойде време за прекачването.

Досега не бях пътувала в Еуростар – влакът от Европа до Англия, минаващ през тунел под Ламанша. Всъщност, най-интересното, което човек може да види по пътя...



...е собственото си отражение.

Пристигнахме в облачен натъпкан и стресиращ Лондон по обяд. Всеки път като отида там, се изумявам как е възможно такива тълпи от хора да бъдат толкова добре организирани. Метрото пристига на всяка минута, винаги те обслужват навреме, въобще цивилизована страна.
Минахме през Трафалгар Скуеър, и на път към Биг Бен пресякохме Темза. На брега на Темза е London Eye – окото на Лондон. Най-огромното виенско колело, на острова.



Точно нататък се запътихме. По пътя – на всеки 5 метра – улични артисти. Всеки с номера си. Незнам как успяваха да не се заглушават (може би защото повечето не говореха).



Успяхме да се качим на Колелото! Което се оказва че е поставено там от Британските авиолинии. Пожелаха ни приятен полет – и ето ни във въздуха. Гледките наистина си заслужават. Сега мога да се похваля, че съм виждала Биг Бен отгоре, и останалите сгради на парламента, замъци и други.



След като ни приземиха, се сблъскахме с лондонския дъждец, и за да се подслоним някъде, влязохме набързо в County Hall Gallery, където има перманентна изложба от скулптори на Салвадор Дали. И няколко картини от Пикасо – в мазето. Честно казано, очаквах да има живопис на тази изложба и беше леко разочароващо да видим отново скулптори на Дали. Все пак предишния път като бяхме попаднали с Ради на такава изложба, скулпторите бяха предимно на часовници във формата на пържени яйца, а тук акцентът беше поставен върху жени с чекмеджета по тялото. Естествено струваше си да се видят!

Колкото и да се подслонихме, трябваше да излезем, и пак да се порадваме на ноемврийското време. Успяхме да се повозим на двуетажните червени автобуси – на втория етаж.



Побързахме да се приберем, и да навестим хората, които отивахме да видим. Изкарахме приятна вечер по български. Само виното не беше българско, което може и да звучи логично, но се оказа, че в магазина имало българско вино предишния ден, а нашите хора купили всички 3 бутилки, и ги изпили. Е, ние пихме чилийско.

А в хотела ни бяха настанили на 12ти етаж – добро решение за уличния шум. Гледката на Лондон отвисоко под този ъгъл също се оказа хубава, макар че най-забележителните сгради не се виждаха.



На другия ден успяхме да разгледаме някои магазини, около Пикадили Съркъс. Лондонската коледна украса е забележителна.



После наред беше парка St. James. Интересно, това дръвче се бе заблудило да цъфне по средата на ноември. Заради глобалното затопляне или нещо друго. Е, на нас не ни беше особено топло.



Паркът е нещо като огромен „кралски двор”, с широк път, водещ към замъка. Така и не дочакахме смята на стражите.



От другата страна на двореца започва друг парк – Hyde park – не успяхме да го разгледаме добре, но видяхме един доста забележителен паметник – на доброволците от Английските и други колонии в Азия и Африка, паднали през Първата и Втората световни войни.

Изпратихме Лондон (или Лондон ни изпрати) след чаша ароматен ментов чай в една сладкарница.